Какво си представяте, чуете ли за армия? Мъже в униформи, оръдия, танкове, гранати? А някои като мен и друго – казармата, която от няколко години вече е безвъзвратно останала в миналото. За онези от нас, преминали, макар и за кратко през редиците на Българската армия, спомените от задължителната наборна служба не избледняват доживот.
И докато днес споровете да се върне ли, или не онзи тип „възмъжаване“ продължават да са все така ожесточени, докато сме разделени на няколко лагера и по един друг болен въпрос – защо настоящето ѝ е едва ли не бледа сянка на миналото ѝ… и какво бъдеще я очаква, трябва ли да сме в НАТО или не, трябва ли да се увеличи или не, с каква техника да се модернизира и пр. и пр…, нека хвърлим един бърз поглед към биографията ѝ. Защото тя наистина има с какво да се гордее – като например, с всеизвестния факт, че, макар и да сме били побеждавани във войни, нито едно българско знаме не е било пленено от вражеска войска.
Непосредствено след Освобождението, на 25-ти април (по нов стил – 7-ми май) 1878-ма са издадени „Временни правила“, на 8-ми юли (20-ти юли по нов стил) същата година руският императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков издава заповед, с която въоръжените сили на новата държава се раждат, под името Българската земска войска. За място на щаба ѝ е избрана старата столица Търново. На 18 ноември същата година княз Александър Батенберг издава указ, с който е създадена служба “Въоръжение”.
Година по-късно, на 17-ти декември 1879-та, въоръжените сили са преименувани в Българска войска, а по-късно — в армия. Според тогавашните закони, всички български граждани на възраст от 21 до 40 г подлежат на военна повинност. Военното училище в София пък осигурява офицерския състав. През тези години войската ни наброява над 16 хил. души. През 1880-та пък със Закона за новобранците, в княжеството е въведена всеобща задължителна военна повинност.
През 1885 г. казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, а в Сръбско-българската война се сражават над 100 хил., в това число – и доброволците и опълченците! Така победата ни над Сърбия превръща Съединението в неоспорим факт на европейската политическа сцена.
На 15-ти декември влиза в сила и Законът за въоръжените сили.
Предвижда се по време на война армията ни да достига общо над 318 хил. души. През 1895-та се появява и пограничната стража. 1903-та новият закон за въоръжените сили е вече факт, а на 17-ти септември 1912-та с указ на цар Фердинанд са образувани три полеви армии, плюс още двe – IV и V. Първа българска армия трябва да действа на запад – Поморавския военен театър и при нападение от Сърбия; Втора – на юг – Беломорския военен театър и при нападение от Гърция, но да помага и срещу Турция и Сърбия; Трета е насочена на североизток – Добруджанския военен театър и при нападение от Румъния, но тя също ще се включи срещу Турция и Сърбия. Четвърта е предназначена за Тракийския военен театър и за защита срещу Турция, а Пета е резервна. Така вече структурата на въоръжените ни сили е оформена във вида, в който остава през целия 20-ти век.
И отново малко цифри: в Балканската война (1912-та – 1913-та) да защитават отечеството се включват 639 567 души, а в Първата световна война (1914-та – 1918-та) редиците на армията ни наброяват 885 175 души! След това идва Ньойския договор и нашата армия е свита до 33 хил. души, отменена e наборната служба и на войската ни се налага да разчита на принцип на доброволността. И така до 1938-ма. Три години след това нашата армия навлиза в Беломорието, Македония и Поморавието и ги връща в границите на българската държава.
Идва 9-ти септември. Следва последното мащабно участие на въоръжените ни сили: България влиза във войната на страната на Съюзниците. 455 хил. души се бият срещу Германия, мнозина от тях не се завръщат от фронта, но въпреки всичко това, западните държави не признават нашата страна като съвоюваща, за разлика например от Италия и Румъния.
През годините на социализма по най-бърз начин новата власт налага съветския модел, а името ѝ вече е Българска народна армия. От Москва скорострелно пристигат танкове T-34/85, самоходни установки, щурмови самолети и всякаква друга бойна техника. Подарява ни и трофейни немски танкове – Панцер, Майбах. Естествено, влизаме и във Варшавския договор, дори сме сред основателите му. Армията ни вече е 200 хил. души плюс още стотици хиляди в резерв. За всеки български мъж е задължително да отбие военна служба. Границата с Турция е защитена от известната Отбранителна линия “Крали Марко”, по нейно протежение са заринати в земята танкове, построени са и много бетонни куполи.
Военнопромишленият ни комплекс започва да произвежда бронирана техника, самоходна артилерия, леки стрелкови оръжия и боеприпаси, дори е само на крачка от това да произведе български танк. За съжаление, след промените през 1989-та котка му минава път, та си остава само един проект, за който немалко бивши военни и досега съжаляват. А сигурно щеше да е още един повод за гордост, като се има предвид, че всеки, минал през наборна служба, прекрасно знае, че нашите автомати „Калашников“ бяха предпочитани дори пред съветския оригинал. Знайно е и че в онези години нашите оръжия се купуват като топъл хляб в много страни от Третия свят. Алжир, Йемен, Либия, Ирак и Сирия са сред постоянните клиенти на нашия военно-промишлен комплекс. А през ‘70-те военно-въздушните ни сили са в разцвета си, през онези години те могат да се похвалят с над 300 модерни самолета. Дори съветските стандарти във военното обучение бледнеят в сравнение с нашите. И така, в края на Студената война – малко преди другата историческа дата 10-ти ноември, в армията служат над 152 хил. войници. Според анализите на ЦРУ, по това време мобилизационният капацитет на страната ни е над 2 млн. мъже. Повече от 220 изтребителя МиГ-21 са влезли на служба между 1960-та и 1989-та, заедно с модерните за времето си техни побратими МиГ-23 и МиГ-25. Колкото и фантастично да звучат цифрите сега, танковете са над 1500 (Т-55), още 300 Т-72, плюс 200 Т-62… МТЛБ-тата пък са над 1000, БТР-ите са малко по-малко – близо 800. А да не забравяме и ракетите, много от които се наложи да паднат жертва, за да влезем в НАТО: SS-23, които могат да прелетят 480 км, като могат да бъдат „обзаведени“ с ядрени глави; техните побратими “Елбрус” (Scud) – с обсег 300 км и още цял арсенал различни други модели и разновидности. Да не забравяме и флота – 2 ескадрени миноносци, 3 стражеви кораба, 4 подводници, 6 ракетни катера, 6 торпедни катера, 12 преследвача на подводници…
През ‘90-те започва обратният процес. Постепенно армията е редуцирана. Ракетите потеглят към полигона Змейово, наборната армия е заменена с професионална, а щатът малко по малко е свит до 34 хил. души – почти като след Ньойския договор. В края на миналия век започва т.нар. “тотална реформа” в армията, така на 29-ти март 2004-та, денят, в който България официално става член на НАТО, армията ни разполага с 1 720 танка; общо над 2600 БТР-и, ракети Р-300 Елбрус, Р-400. Близо 70 хил. души са в редовете на войската ни към онзи момент, но от тях скоро след това остават 51 хил. Към 2010-та те вече са 34 500. Към края на миналата година бройката вече е около 29 хил. души, а Министерство на отбраната се кани да съкрати още. За състоянието на военната ни техника пък няма смисъл да коментираме. Танковете са около 160, 15 изтребителя МиГ-29, от които 3 учебно бойни, още 16 Су-25, от които летят само няколко бройки. Имаме и 6 учебни самолета РС-9. Всички МиГ-21 пък вече са спрени от полети като силно износени и са на съхранение. И докато в публичното пространство се дискутира какво да правим – да купуваме самолети втора употреба (какви и откъде) или да модернизираме МиГ-овете (и в коя държава), накрая може да се окаже, че вече въздушна флотилия нямаме.
Остава да се надяваме това да не се случи, защото една държава остане ли без армия, се превръща просто в разграден двор.
Be the first to comment