Има една гимназия в Габрово, прочута в цялата страна. Пък и зад граница. Сетихте за коя говоря, нали? Да, точно тя е – Априловската. Да я завършиш е повече от въпрос на престиж. И няма как да не е – училището не просто носи името на един от един от известните наши възрожденци; тя е продължител и наследник на първото българско взаимно училище. Основано точно от него – роденият на 21-ви юли 1789-та в гр. Габрово предприемач и родолюбец Васил Априлов.
За онези, които не са наясно, пък да припомним: взаимното училище е светско начално училище, в което се прилага Бел-Ланкастърски метод на обучение. Съгласно този метод някои от по-напредналите ученици обучават част от своите съученици. Система, вършела чудесна работа през нашето Възраждане, когато учителските кадри все още са били кът. Благодарение на нея и започва истинският път към българската просвета.
Обучението във взаимното училище продължава 2 години и се извършва на говорим български език. Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.
Така той поставя началото на българското, наистина българското, образование в далечната 1835-та, когато е на 46. В амбициозното начинание (макар сам едва ли да си е давал сметка какви основа следа оставя в историята ни) не е сам – помагат му Николай Ст. Палаузов, братята Константин и Димитър Мустакови, както и други български търговци и самият Търновски митрополит Иларион.
С това, обаче, приносът на Априлов към българското просвещение съвсем не приключва. Не, че и то е малко. Историята ще го запомни и с огромната организаторска и посредническа работа. Пише писма, за да привлича в различни краища на България сътрудници; окуражава ги да събират старинни и на народни песни. Така за просветното дело успява да “вербува“ Захари Круша, Райно Попович, Неофит Рилски, Анатолий Зографски. А дали можем днес да си представим всичко това в онези времена без интеренет, фейсбук и телефони? Малко трудно, нали? Да, но неговият и техният ентусиазъм и най-вече отдадеността им на каузата със сигурност са изиграли решаваща роля. Така Априлов става и първият, извадил на бял свят образци от средновековни български монети и грамоти.
И пак той е този, който категорично се застъпва за това, светското образование у нас да бъде на основата не на църковнославянския, не на гръцкия, а на новобългарския.
И няма какво друго да очакваме от един толкова образован българин. Още на единадесет (през 1800-та) заминава да учи в Москва. Там го отвежда брат му Никифор, който е търговец. По- късно бъдещият основател на първото българско училище записва гимназия в Брашов, а след нея за две години (1807-ма – 1809-та) учи и медицина във Виена.
Не след дълго пътят отново го отвежда в Москва – пак заедно с брат му, а оттам – в Одеса, вече превърнала се в център на западна Новорусия. Априлов започва работа при Теодориди, гръцки търговец, а не след дълго открива с брат си фабрика за спиртни напитки. През 1821-ва обаче те продължават да разширяват дейността си – отварят и захарна рафинерия, както и голям магазин за хранителни и други стоки. Същата година избухва Гръцкото въстание – Априлов не жали средства, за да подпомага доброволците, решили да преминат Дунава.
Десет години, когато Васил Априлов е вече на 42, идва големият прелом във възгледите му. Причина става книгата на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“, която той прочита. Заради нея той взима решението, което ще предопредели по-нататъшния му живот – да се отдаде на идеята за просвещаването на българския народ. (Май няма да е лошо и мнозина от днешните наши политици, общественици и бизнесмени също да я попрочетат?) От този момент насетне Априлов не само подпомага с финансови средства просветното движение у нас, но и сам издава няколко книги: „Денница на новобългарското образование“ (1841-ва), „Допълнение към „Денницата“ (на следващата година) и „Мисли за сегашното българско учение“ (1847-ма). Тези издания и начертават пътя на училищно дело в България.
Затова и проф. Илия Конев за него ще напише, че е много колоритна личност от българското Възраждане, с развит усет към идейните и организационно-практически въпроси на българското културно-просветно дело.
1847-ма обаче се оказва и фатална за възрожденеца. След като посещава Габрово, Васил Априлов тръгва за последно към Одеса, но не успява да стигне дотам. В Галац земният у път приключва. Виновна за края му се оказва „жълтата гостенка“ – туберколозата, измъчвала го немалко години. Първо го погребват в румънския град, а по-късно негов вечен дом става става дворът на Априловската гимназия.
Въпреки, че толкова рано си отива от този свят, делото му продължава и след като Априлов вече не е измежду живите. Така например, габровската община получава от него значително завещание, с което, по волята на Априлов, да построи нова сграда за училището. А училището – вече с името Априловска гимназия, продължава да образова и да се гордее с не едно поколение свои възпитаници. Днес за основателя му напомня паметникът пред сградата, изработен от скулптора Кирил Тодоров през 1935-та. В подножието му пък са изобразени различните етапи от развитието на образованието у нас. И да ни напомня за това, че пътят към истинското освобождение на един народ неминуемо минава през просвещението му. Само то може да даде духовната свобода, а без нея човекът остава вечен роб. Неща, които няма как и самият Васил Априлов да не е осъзнал.
Be the first to comment