Към мен се приближава мъж на около 35 г. Опитвам се да се усмихна, макар че при 8 часа лекции единственото, което искам е да взема глътка въздух и никой да не ме закача за нищо. Той ми казва:
– Няма да Ви отнемам повече време, само исках да споделя нещо от снощния разговор с жена ми. Тя продава вестници, цигари, безалкохолни и проч. Разбира се и лотарийни талони. Потресена, смята, че народът ни е мръднал, изместил центъра. Възрастни хора се отказват от кафето, стоят сутрин от самото отваряне, купуват талони и трият, купуват и трият. Майки отказват на децата си нещо сладичко, защото било скъпо, а купуват талони и трият. Бащи, съпруги, младежи – всичко купува и трие. През последните месец-два това от епидемия е станало пандемия. Навъсени лица, злобни погледи, нервни жестове, готови за скандал, склонни да издерат очите на онзи, който помоли за вестник или цигари без ред, че бърза. Струва ти се, че ще разкъсат някого – купуват и трият. Нещо страшно е, повече от страшно е – трагично е. Всякакви хора като от лудница – блуждаещи погледи, болен блясък в очите и слюнки като пяна от устата… Жена ми е шокирана и иска да се маха оттам, макар че ако погледнеш, макар и жълти стотинки, но и тя печели от тази пандемия, защото продава талоните.
Пия си кафето и знам, прекрасно знам, че 8 часа е прекалено много за един преподавател. А като приключа осмия час в 16 без 10, трябва под страх от строго административно наказание, да чакам да стане 17, за да си тръгна. Мисля и подбирам по-малко груби и повече цензурни мисли по този повод. Приближава се до мен студент. Ох, викам си, няма секунда покой. Но го поглеждам с готовност да поговорим. Той ме пита дали общувам с обикновени хора. Ами това е моят живот, сред такива живея – отговарям. Не, не най-нормални граждани, а убийствено обикновени, които отдавна не са виждали нищо необикновено в живота си, а той за тях е сив и еднообразен, до болка обикновен. Поглеждам го в очакване да ми каже това, което иска да ми каже:
– Бях на събиране на родата в едно сравнително малко градче. И установих, че макар през цялото време да киснат пред телевизора, защото липсват други развлечения, тези хора си нямат и най-малката представа какво се решава от властта, какво тя прави, какво предприема и какви ги върши! Поговорих с тях. Не – хал хабер си нямат. И не, че от тях се крие, не, че не се казва. Просто те не искат да знаят. Те изобщо не искат да знаят. Не ги интересува, не им пука, пет пари не дават, рекли са Да правят каквото щат! и са слепи, глухи и безразлични, студенокръвно безразлични. Струва ми се, че огромна част от нашия народ хич, ама хич не ще да види и чуе за делата на властта. Ама закони, ама постановления, ама решения, ама корупция, ама шуробаджаначество, ама простотии – нищо, нищо не ги интересува. Няма по-незаинтересован и по-незаинтересуван от случващото се в страната му народ от българския! За всичко има си прости обяснения, черно-бели – американците гадни, европейците – така им се пада, Путин е голяма работа. И нищо друго – празно, пусто, кухо.
Добре, че удари звънеца за следващите 2 часа. Трябваше да си събера мислите. Започваше 5-я час, а освен него ме очакваха още 3.
И така всеки ден…
Исках да кажа – всеки ден някой нещо ми споделя, така че започвам да забравям името на държавата си, а да наричам територията, в която съм заточен вече близо 10 години да живея в не-свобода, не-европейскост, не-демократичност, не-модерност, не-нормалност другояче – Абсурдия.
Be the first to comment