Вижте какво, аз съм човек с повишена тревожност. Ако питата каква е причината, ще отговоря, че причините са безброй. След като живееш в тази страна няма как да не си в състояние на постоянна тревожност. Все чакаш нещо лошо да се случи. Чакаш и нещо хубаво, но пак се случва лошо. Не се опитвайте да ми опонирате. Няма как да не съм постоянно тревожен, след като се чувствам като камък на голяма стръмнина. Не, човек, след като съм все още живо същество, който поддържа огромен камък. Не съм наказан от Бог или някой друг от неговата компания, а съм и си оставам обикновен българин. Търкалям нагоре по стръмното камъка, и всеки момент очаквам да ме върне обратно. Да ме отнесе надолу, или да отнесе каквото остане от мене. Все още задържам камъка, успявам някак си, но при най-малкото разклащане камъкът тръгва надолу и аз с него. Отстъпвам, но го задържам. Какво представлява този камък? Трудно е да обясня. Животът ми, късметът да живея на това място, нежеланието за категорична промяна, страхът от бъдещето?… Мога да изброявам още подобни причини, превърнали се в камък.
Продължавам да го търкалям нагоре по стръмнината. Не съм сигурен ще стигна ли равно място. Там, където мога да си почина истински, да поема въздух, или да поговоря с други нещастници като мене. Знам, ще възкликнете – защо обиждаш хората? Как няма, след като отново съм уплашен. Наредил съм се на огромната опашка в банката. Имам рефлекси от предишния път, ама и от всичко останало, което ми се е случвало, случва ми се, и май никога няма да свърши. Наричам ги условия за постоянно тревожен живот или за бавно умиране. Вие както искайте ги наричайте. Но само мисълта, че отново ще изпадна в предишното положение, когато загубих жалките си спестявания, буквално косата ми се изправи. Реално каквото е останало от нея. Преди също ми се изправиха косите, като разбрах, че вече нямам какво смятах, че съм спестил. Но тогава имах повече коса. Попитате ли ме за някогашните ми пари, ще призная, че не бяха кой знае колко. Ама след като никой няма намерени да ми даде и пет лева, ей така, защото ме вижда в затруднение, за мене всеки лев е ценен. И за всички останали на моето място. Сега някакви се страхуват да не загубят властта. Или защото усещат, че са я загубили, ме блъскат надолу по стръмното. Не се интересувам от подробностите. За мене е важен факта, че снощи отново не успях да заспя. Броят овце и си представях как никога няма да си направя зъбите. Нали знаете как стрижат зъболекарите. Уж имало нещо безплатно в зъболечението. Няма, не се заблуждавайте. Отиваш на зъболекар и той казва цената, искаш ли да се усмихваш без да поставяш длан пред устата си. И да се храниш като хората. Но да не влизам в излишни подробности.
Положението отново е от тревожно по-тревожно. Така го преценявам. И тази допълнителна тревога се прибавя към моята изначална, на обикновен българин, живял и в социализма, и във времето, което последва, и все още не съм разбрал какво е. Но и не ме интересува. Имам реален проблем. Опашката върви много бавно. И дори ми се струва, че въобще не се движи. Но накрая някой излиза и всички го оглеждаме завистливо. Взел си е парите, дяволът. Пък какво ще прави с тези пари, няма значение. Важното е, че за известно време са в джоба му. Щото отвън може да се насъбрали мутри и всякакви там сътрудници на полицията, които да обират всички изтеглили спестяванията си. Искаше ми се да съм като един приятел, който отсече, че не го интересува какво ще стане със спестяванията му. Тук, каза, всичко виси на косъм, и властта, и сигурността, и здравето, и каквото се сетиш. Така че нямам сили да се вълнувам. Тоест имам прекалено много причини за подобни вълнения, за да обръщам внимание на банковата кризи. И на другите кризи. Искаше ми се да съм на неговото място. Но няма как. Става дума за мене а не за него. А аз бутам по стръмнината, вече споменах, огромен камък. И сега, както съм се наредил на опашка пред банковия клон, образно отстъпих няколко крачки назад и надолу. Но удържам камъка, колкото и да е трудно. Не ме е смачкал.
Чувам как хората наоколо говорят, че всичко било нарочно измислено. Реално банките нямали проблеми. Тоест няма от какво да се тревожа. Парите ми били гарантирани стопроцентово от държавата. Тук вече съм готов да скоча и да размахам юмруци. От коя държава, бе? Чуваш ли се какво говориш? Нека да гарантира твоите пари, братче, моите ще се опитам сам да ги гарантирам. Стига да ги взема. Приготвил съм нервно-паралитичен спрей, освен спрея вкъщи зад вратата имам огромна тояга. Ще се защитавам, ако ме атакуват. И да не говорят, че всичко било блъф и така нататък. Защото тогава тези спокойни и дори безгрижни граждани, или както там се наричат, са се наредили като мене. Да си отидат в къщи, за да мога спокойно да изтегля каквото съм отделял в продължение на години. Но и те стоят с мене на огромната опашка. И се питат, ами ако спрат да раздават пари. Тоест какво ще стане не успеем ли да си вземем спестяванията. Сега! Или ако никога не ги вземем, както вече беше се случило, какво можем да направим. Дали и както предишния път – нищо. Тогава получих първия си сърдечен пристъп.
Сега се опитвам да не обръщам внимание на никого наоколо. Колкото и бодри думи да чувам, оставам тревожен. Такива се всички, които познавам, а не са един и двама души. Но да не говоря за другите. След като чувствам как сърцето ми бие по-ускорено и дишам с повишена честота. Надавам ухо за вътрешното си състояние, но и внимавам да не ме пререждат. Чудя се дали този път ще имам късмет. После е значително по-лесно да слушам как ме успокоява някакви, че нямало опасност. Аз пък им казвам, че винаги има. Иначе защо ще се потя и ще си меря през петнадесет минути пулса. Ако ми прилошее вече знаете какво е станало. Сега все още крепя положението. Удържам огромния камък, който олицетворява – няма да се повтарям, вече знаете какво. Удържам го, и колкото повече приближава моя ред, толкова по-сигурен се чувствам, че след като отстъпих няколко крачки, отново ще тръгна нагоре. Няма значение дали някога ще стигна връх или равно място, вече е ясно. По-реално ми се струва, когато си представя, че е дошъл моя ред, взел съм каквото имам да взема, и съм вкъщи. Седя на дивана, значи на парите си, и гледам в телевизора. Оттам всякакви мошеници ме успокояват, че няма да ми откраднат парите. И аз се усмихвам, даже се смея, и вече знаете защо. И сменям канала.




Be the first to comment