Моята територия

Виждам, че нещо се случва отсреща на площада. Не съм сигурен какво точно. Но че се случва, не се съмнявам. Затова ми стана приятно когато в магазина започнаха да влизат тези хора. Първо двама мъже, тънки, сухи, направо кльощави. Оглеждат се неспокойно. И как няма да се оглеждат след като на тях им е още по-ясно, че отвън на площада нещо се случва. Срещат погледа ми двамата, заговарят ми, но не разбирам техния език. Арабски, казват, че знаят. Щом са араби, какъв друг език да говорят. Няма значение какъв им е езика. На мене ми е ясно какво могат да ми кажат хора като тях. И аз сигурно същото щях да говоря, ако съм на другия край на света с жена и цяла сюрия деца зад гърба. Нямам нужда от преводач. Усмихвам им се, както смятам, че трябва да се усмихвам в подобен случай. Като види усмивка един уплашен и подгонен отвсякъде човек се успокоява. Не кой знае колко. Все пак разбира, че поне за момента няма от какво да се страхува. Постепенно магазинчето ми се изпълни с хора, главно деца. Какво по-хубаво. За миг забравих, че навън нещо се случва. Да се случва. Какво ме интересува. В моят магазин нищо особено не се случва. Дошли са хора. И какво по-нормално за един магазин.
Двама мъже, жените им, и много-много деца с маслинени очета. И те са неспокойни. Дори са уплашени. Искам да ме разберат, и те май ме разбират, когато казвам, че щом са в моя магазин няма от какво да се страхуват. Взимам шепа бонбони и започвам да раздавам по едно на всяко дете. Децата по-лесно от възрастните забравят какво се случва отвън на площада. Започват да говорят помежду си, още съвсем тихо, една се чуват, милите, но говорят. И на мене нещо искат да кажат. Махвам с ръка, нека са спокойни, разбирам ги какво искат. Няма какво да го повтарят. Щом са в моят магазин да не се страхуват. Това е главното. Какво искат да си купят, питам ги, правя жест към стоката да разберат за какво става дума. Същевременно нека да разберат, че не ги принуждавам да пазаруват. Напротив. Щото може и да нямат пари. Нека да поразгледат, и да изчакат докато положението навън се успокои. Макар че вече и камбаната започна да бие на тревога. Сякаш има пожар в селото. И хората на площада, до скоро били не повече от десетина пергиша, започнаха да се увеличават. Изпълниха пространството пред магазина. Размахват юмруци, крещят, движат се напред-назад.
Нека и цялото село да се събере. Нямам притеснения. Особено сега, когато се опитвам да поуспокоя не само децата, но и възрастните. Непрекъснато гледат навън и свиват глави между раменете си. Не искам да съм на тяхно място. Но и също не искам те да са на мястото, на което бяха. Желанието ми е хората да се успокоят. Нека намерят сили и те за една усмивка. И да покажем, че не се случва нищо особено. Просто едни хора, на които им се е наложило да напуснат домовете си, да изоставят любимите си цветя, както се казва, и не само, на произвола на съдбата, са се срещнали с други хора, на които това още не им се налага. Но могат да си представят как се чувстват тези прогонени от войната хора. И като се поставят на тяхно място да им стане жал не само за децата, за всички да им дожалее, и да се опитат да им помогнат по най-простия начин. Така, че да не ги обидят. Защото каква помощ е тази, ако ти смачква самочувствието като военна манерка. Не обичам такива помагачи. Но сега става дума за друго, значително по-сериозно е положението. Затова каня хората да влязат по-навътре, и да се почувстват не като в магазин, а сякаш са ми дошли на гости.
И със сигурност желанието ми има връзка с това, че и двора зад магазинчето, а и къщата ми са празни. Няма ги моите деца. Дъщеря ми е в Испания, работи момичето, и значи хората там са я приели. Освен това и втората внучка се роди там, та сега не съм сигурен българче ли е или испанче. За мене си е българче. Но като дойдат на село й викат „испанчето”. След като добре живеят там, значи няма какво да се тревожа. Подробностите, разбира се, са важни. Но не кой знае колко. И сина няма от какво да се тревожи. В Германия било дори още по-добре, казва той. И от известно време дори не сравнява положението тук и положението там. Нямало смисъл да сравнява. И аз така мисля. Особено като чувам как камбаната продължава да бие на пожар, или на умряло, все едно, продъни ми ушите, защото никой не е умрял, няма и пожар. Само дето тези прогонени от домовете им хора са им проблема на моите съселяни. Защото търсят къде да се подслонят. А в момента искат да се скрият от тълпата, която крещи „България за Българите”, „Ходете си там, откъдето сте дошле” и така нататък. Крещят пред магазина ми и не се съобразяват, че вътре аз съм господар. Хич не ме интересуват какви са страховете им, какво искат, и от какво се опасяват. Спомних си един филм от едно време, „Камионът”, дето утрепаха едно момче, само защото попаднал в селото сам през нощта. Ей така, като на лов го утрепаха момчето. Та значи, не сме от сега такива. И преди сме били малко изроди. Но този път хората в магазина не са сами. Излязох отпред и погледнах както обикновено гледам, когато положението е натопорчено. Казах: Тук не е нито България, нито село Розово или село Черново, или както искайте ги наричайте. Тук си е моята територия. И на тази територия хората в беда получават подкрепа. Разбрахте ли? Или не? Това бяха последните ми думи. Не защото исках да ми отговорят моите съселяни. А за да приключа веднъж за винаги каквото имах да им казвам.

4 Comments

  1. Палми Ранчев, поздравления за написаното! И все пак сред българите има и човеци, това е важното, а другите “на площада” тях Бог да ги мисли. Едно не проумяваме, ние българите, докато не стихне омразата ни в сърцата все ще сме на това дередже. Виждам добрите хора край бежанския лагер в София, носят кой каквото има. Ето това са българите, които носят Бога в себе си. Сполай ти! За добрината ти Бог да те благослови.

  2. България за Българите”, „Ходете си там, откъдето сте дошле” ЩО ЗА ЛУМПЕНИ ИЗМИСЛЯТ ТАКИВА ФРАЗИ. Вий, какви българи сте, всички сте дошли от майната си диви племена и се правите на велики. Още повече да не сте посмели да кажете , че сте християни, орда дива. Не спазвате християнските ценности, само крадете и лъжете, сган долна и нямате право да се наричате ,,българи,,

Leave a Reply

Your email address will not be published.