Житие и страдания грешнаго Софрония

За религиозната и книжовна дейност на Свети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, се знае много. Не толкова известно е обаче, че, докато е във Влашко, се занимава усилено и с политика. След като успява да избяга от Видин, Софроний е измъчван от угризения, че е изоставил събратята си е своя род, затова е съвсем логично започва да работи за националната кауза.

Роденият през 1739-та в Котел, в семейството на заможен търговец на добитък и бъдещ последовател на делото на Писий, Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град, по старобългарски и гръцки черковни книги. После работи като абаджия, но тогава вече става ясно, че го влече духовният живот. През 1762-ра става свещеник, работейки и като учител, и книжовник в Котел. Три години след това идва съдбовната му среща с Паисий Хилендарски в същия град, който му показва „История славянобългарска“, а Софроний прави неин препис. Той остава в историята като Първи Софрониев препис. Всъщност, нека уточним, че в ония години книгите у нас са се разпространявали по този начин: чрез преписи.

Срещата оставя толкова ярка диря, че самият Софроний пътува до Света гора през 1770-1775 година. Преди това обаче, през 1792-ра, той напуска Котел, за да отиде на служба в Карнобатската енория. След две години се замонашва в Къпиновския манастир, а на 17-ти септември същата година е вече епископ на Враца под името Софроний. Там той става инициатор и на политическа делегация в Москва от името на врачанските жители. А след размириците във Враца 1797-ма напуска града и тръгва да странства из Северозападна България. Три години остава във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу.

През 1803-та Софроний заминава за Букурещ. И макар по негово желание да е освободен от епископската длъжност, продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806-та до 1812-та е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. През букурещкия си период, той написва и най-добрите си творби. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината. За него той използва старобългарски и гръцки източници. Сборникът е отпечатан в Ръмник-Вълча през 1806-та. Това е и началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Други негови сборници — „Неделное евангелское толкование“ (1805-та), „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ го превръщат в най-видния представител на българската литература от началото на 19-ти век.

Със своето образование, Софроний става мотиватор и обединител на имигранстката общност във Влашко. В Крайова той среща Иван Замбин, с идеите му за общобалканско движение, подпомогнато от Русия. Въстанието на сърбите през 1804-та и руско-турската война през 1806-та – 1812-та още повече обнадеждават българския свещеник. В Букурещ пък, Софроний получава подкрепа на местния елит и най-вече на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Така с живеещите там българи се сформира „Тайно общество” – първата българска организация, чиято цел е народът ни да се освободи и българската държава да бъде възстановена.

Делегацията до Петроград, която трябвало през 1804-та да запознае руския император с тежката съдба на поробените българи, се проваля. Нямали документи, с които да докажат, че наистина са представители на българската общност. Затова през 1808-ма, със съдействието на епископ Софроний, е направено пълномощно и българските пратеници са приети от руското правителство. По това време Русия е в разгара на поредната война с османците. Затова и руснаците изслушват с голямо внимание българите. Те предават и писмо, в което сам Софроний описва съдбата на поробените българи и моли императора за помощ. В текста епископът описва зверствата и жестокостите на османците, не пропуска да спомене и стремежа на гръцкото духовенство да унищожи българското самосъзнание. Границите, в които преобладава българското население, според уточнението на Софроний в писмото, са „България, Тракия и Македония”. От отчаяние той дори декларира готовността на българския народ да стане руски поданик. И това не е заради раболепие или защото иска да бъдем поробени от друг, а точно обратното – проява на истинска политическа далновидност. Книжовникът съмишлениците му са наясно, че османската власт може да бъде победена единствено с помощ от Великите сили, а от тях някакъв интерес проявява само Русия.

Правителството препраща писмото на главнокомандващия княз Прозоровски, който вече е стигнал до Каварна и обсажда Силистра. Заради зимата и недостига на храна, руснаците се оттеглят във Влашко и Молдова. Князът иска моли българската имиграция и Софроний да му осигурят помощ в предстоящата кампания срещу османците. Епископът се съгласява, но при условие, че снабдяването с провизии е доброволно и по решение на българското население, както и ако руснаците се ангажират, че ще защитят българите, които са им съдействали, след края на войната. След като двамата се споразумяват, Софроний пише призив към българите. В текста се усеща патриотичният плам и надеждата за свобода. Затова и руските войски са посрещнати радушно от българите. Дори генерал Турчанинов пише благодарствено писмо до врачани.

И пак Софроний е инициатор през 1811-та българите да сформират доброволен военен отряд, т. нар. „Българска земска войска”. В редиците ѝ влезли 2500 души, които редом с руснаците се хвърлил в боевете край Тутракан, Силистра, Русе. Може би България щеше да се зарадва на свободата си почти 7 десетилетия по-рано, но… международното положени ѝ изиграва много лоша шега. През същата тази 1811-та Русия е изправена пред надвисналата опасност да бъде нападната от Наполеон. Заради това правителството сключва примирие с османците. На следващата година е подписан Букурещкия мирен договор, но в него – нито дума за Българския въпрос. И макар разочарованието да е било повсеместно, Софроний започва да организира помощ за хилядите бежанци, бягащи от жестокостите на османците. В своята молба до руския главнокомандващ Михаил Кутузов, предлага на сънародниците му да се предостави територия във Влашко, където да се заселят и така да се обособи автономна българска област, под върховенството на руския император, но управлявана от български управител, с църковна автономия и български училища. Исканията му така и не са чути от руснаците. Благодарение на Атанас Николаев, представител на българите пред руското командване, е издействано поне бежанците да се заселят в новоприсъединената област Бесарабия. С тези искания все пак Софроний очертава първите конкретни стъпки за решаване на Българския въпрос – политическа автономност, църковна и образователна независимост. Той първи осъзнава, че за освобождението е нужно народно въстание, подкрепено от външна намеса. Така става и първият народен будител, съчетал книжовната и политическата дейност в името на българската свобода.

Последните години от живота си Софроний прекарва в манастир край Букурещ. Не е съвсем сигурно кога точно приключва земният му път. Може да се предположи, че това се е случило малко след последния подписан документ от 2-ри август 1813-та. През същата година Димитър Попски пише за него ода. В последни ден на 1964-та Българската православна църква решава да го канонизира за светец, а паметта му се чества на 11-ти март.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.