Жена ми ме напусна, но това не е най-трагичното събитие. Всеки втори брак, май в големите градове, завършвал с развод. Нещо такова ми се мярка в паметта. По кофти е, че взе и двете деца със себе си. В къщи сега не е тихо, а направо пусто. Но ако ги беше оставила, щеше да е по-лошо. Съмнявам се, че ще се грижа за тях както трябва, дори да напусна работа. То и каква работа. Произвеждаме фалшиви цигари, от фалшива марка. Докато не пласирали и последните количества нямало да плащат. Какви мошеници се навъдиха. Кажат ли, че няма да ни плащат, какво ще направя. Няма кой да ти помогне в тази държава. Тя и затова жена ми си тръгна. Писна й да ме слуша как нищо не става по начина, по който трябва да стане. А и не е казала, че няма да се върне. На този етап отказвала да живее с мене. Трябвало да си оправя нервите, и да се взема в ръце. Все такива работи. Ще рече, че е и загрижена. Така че няма да й се сърдя. Ама как да не се сърдя, след като сега направо съм откачил. Нямам конкретен повод, да речем, от преди няколко минути. Защото жена ми ме напусна преди седмица. Или имам причина. На някой може да му се стори незначителна. Не и на мене.
Разминах се с двама души, уж съседи, уж винаги сме говорили едно-друго за проблемите в блока, а сякаш не ме видяха. Може да съм станал невидим. И хората да не са виновни, помислих в първия момент. Веднага след това бях сигурен, че не могат да ме понасят. Сигурно си имат причина. Ама и аз вече имах. Достатъчно е, че не ме забелязваха, и не ми казаха едно „здрасти”, когато се разминахме. Освен тези двамата съседи, които вече ненавиждам, имам и безброй други причини да се чувствам в ненормално положение. Не съм само аз, така мисля. Ето, оглеждам се за други подобни на мене. Сигурен съм, че и двамата съседи, с които се разминахме без да се поздравим, макар да живеем от десет години в един и същи вход, са в същото състояние.
Чувствам се така почти всяка сутрин. От всичко, което се случва с мене, но и с тези наоколо, напълно откачам. Накрая ще полудея напълно. Съвсем истински и завинаги. И после ще премина всякакви нормални граници. Най-брутално ще ги наруша. Напълно сигурен съм, че така ще стане. Сега дори не знам как се качих в опела, кога съм запалил и накъде карам. Все пак виждам шосето пред себе си. Виждам други коли, разминавам се с тях, изпреварвам, и те ме изпреварват. И представете си какво ми направи впечатление. Кръстовете и надгробните камъни отстрани. Направо не мога да повярвам колко бяха на брой. И това е шосето, по което се движа. Какво да мислят като гледам толкова умрели край шосето. Ами ако има и други като мене, на които и жената, и децата им вече не са вкъщи, и заради това, може да се каже, че нямат дом. Какво им идва в главите да направят. Точно така, напълно правилно. Още повече така и не простих да двамата съседи, които отказаха да ме поздравят. Колкото времето минаваше и шосето ставаше все по-право и безкрайно, толкова по-сигурен бях, че двамата дори ме изгледах с неприязън. Гледаха през мене, сякаш съм прозрачен или невидим, а щом почувствах, че ме виждат, с неприязън. Без да съм заслужил такова отвратително отношение.
Всички са такива. Този град се напълни с изроди. Истинските хората, благородни и добри, катастрофално намаляха. Направо ги няма. Някога е имало такива хора, съществували са общи човешки качества, които са ги обединявали. Вече има само изроди и всякакви други зверове. За тях да кажат едно „здрасти” представлява проблем. Затова така стискам кормилото, че пръстите ме заболяха. ,
Яд ме е на двамата съседи, но още повече ме е яд, че мисля за тях, а пренебрегвам мислите за жената и двете си невинни дечица. За тях, в тяхната посока трябваше да бъдат отправени всичките ми мисли и чувства, и каквото там е останало, а не да се ядосвам за някакви тъпанари, които не са ме поздравили на разминаване във входа. Какво като не са ме поздравили. Много ми пука. В следващия миг осъзнах, че трябваше да съм на поточната линия с цигарите. От къде на къде карах опела и отивах някъде. Без да съм сигурен къде точно. Същевременно се почувствах доста добре. Случи се да направя нещо непредвидено, както за мене, така и за всеки друг, който ме познава. Свикнали са да бъда един, познат на всички образ, вече съм друг, съвсем непознат. До колкото си спомням на мравката, и не само на мравката съм правил път. Сега карам по шосето и натискам до дупка педала на газта. Харесва ми да съм такъв. И съм доволен, че от известно време не мисля не само за двамата съседи. И за жена си не мисля. Дори децата забравих. За тях ме е малко яд, че не мисля. Дори не малко, а много ме е яд. Но след като и за тях не мисля, или по-точно отлагам мисленето за по-късно, се почувствах истински безгрижен. Мога да направя каквото поискам в момента. Без да мисля за преди или за след това.
Тогава един от отсрещното движение едва не се заби в опела. Изпреварва, мамка му, както никой нормален шофьор не изпреварва. След него още един. Ама какво си въобразяват, че ще им отстъпвам, и ще им правя място да се разминем. И ще продължават да си въобразяват, че са помазани от Бог. Най-обикновени прасета са. С удоволствие ще забия опела в някой от тях. Ей така, най-безмилостно, когато очакват да им отстъпя. Ще се чуе звук, който ще ми изпълни душата. Нямам нужда от друго в този момент. Само чакам още някой да се появи насреща. Дори ще извия кормилото и допълнително ще натисна газта, та ударът да е по-силен и неочакван. Ето, сега ще го направя. Този отстъпи, скри се зад хондичката. Но съм сигурен, че скоро ще изпълня слуха си с желаните звуци. От смачкана тенекия и просташко его. Нали така се казва.
Някои имат его, други нямат. Така ли мислят. Всички имат. Дори когато смяташ, че нямат, тогава те блъскат, и се чува най-приятният звук. Когато бях сигурен какво ще направя двигателят започна да губи мощност. Всъщност не беше виновен двигателят. Опелчето съм го направил часовник. Но от няколко дни карам на магия. С почти никакъв бензин. Как да се блъсна и да увелича надгробните камъни и кръстовете край шосето, ако нямам и капка бензин. След като спрях отстрани на банкета започнах да се оглеждам. Ама кой от тези изроди ще спре. Никой. Не, един спря. И се хили, дебеланкото. Пита ме, с какво да ми помогне. Не мога да повярвам. Същевременно го чувам добре. Представете си, иска да ми помогне, човека. Този, изглежда, е от другите, от които май вече не съм.
Хареса ми!