Сто дена самота

София от години е град на контрастите, на на пръв поглед несъвместимите култури. Град на красивото и на грозното, на най-хубавото от европейското и на най-лошото от ориенталското, град на чисто и на мръсно, на ново и вехто.

София е град, в който редом с християнски храм ще видите джамия или пък синагога. Град на минало и настояще, но с все по-неясно бъдеще. Там, където може да си прекарате чудесен следобед в уютна и прекрасна чайна с домашен кейк, докато гледате на отсрещната трамвайна спирка майка от ромски произход с нейното плачещо дете. Град, в който отскоро стана болезнено ясно, че живеят две вече враждуващи общества – на искащите промяна и по-силна интеграция с Европа, и на искащите статуквото.

През юни започна големият сблъсък – именно между тези две опозиции. На 14 юни десетки хиляди български граждани излязоха на протест срещу безочливото предложение на правителството за шеф на вездесъщата Държавна агенция за национална сигурност да бъде назначена изключително спорна фигура от българския преход към … демократична олигархия – Делян Пеевски. Отрочето на една също толкова спорна партия от прехода – Движението за права и свободи, представяща себе си като защитаваща интересите на турското етническо малцинство в България, но всъщност търгуваща с влияние и власт – една истинска политическа корпорация.

Шок и разделение

След първоначалния шок от наистина масирания протест на "цвета" на нацията – трудно различимата в ежедневието средна класа – започна и голямата кампания на разделението. Протестът беше бързо окарикатурен като протест на "умните и красивите", на "богатите" и на разглезените. Втората фаза от опитите за смазването му бяха обвиненията в организираност, финансирана с парите на глобалния филантроп Джордж Сорос и с единствената цел да се съсипе иначе добро правителство. Върна се противопоставянето на комунисти и демократи, на русофили и русофоби. Напрежението се покачи значително и омразата се настани в София. Омраза, изписана по лицата и стените.

А вътре в самия протест също настъпиха промени, продиктувани от продължителността му и кампанията срещу него. Сред най-активните протестиращи водещи позиции заеха ПР специалисти, които насочваха всяка следваща акция към повече пърформанс, за да се привлече вниманието на чуждите медии, да се открои още по-ясно, че сред протестиращите е интелигенцията на нацията. Това отблъсна онази част от протестиращите, които искаха конкретни действия, които да доведат до основното искане – оставка. Но всъщност кое е основното искане? Това е въпрос, който все по-често може да бъде чут в София, отразявайки усещането за отклоняване от пътя. Срещу какво се борят протестиращите – искат ли само оставка на това правителство или наистина протестът е системен – срещу самата система, която за последните 23 години не успя да се трансформира в демократична и не успя да се раздели със спорното си минало. И сякаш за да напомня на всички защо има протести, пред парламента може да се види голям надуваем балон, на който с големи букви е изписан въпроса "Кой назначи Пеевски?"

И въпреки това напомняне, из социалните мрежи и от разговорите с най-различни хора в града се усеща разочарование, несигурност и неяснота – какво следва оттук нататък? Как ще продължим да живеем заедно? Напрежението между най-активно протестиращите, разочарованите от протеста и противниците му витае във въздуха. Обвиненията кой, защо и как съпътстват дори самия протест. Вече никой не вярва на никого и всеки е заподозрян в преследване на тайни интереси. Сто дена самота, през които вместо протестът да набъбва и да има обединение около това, което трябва да се направи в страната, разединението повече от всякога изглежда необратим процес.

Градът е като постоянна сцена

Отидох в София малко след като бяха минали сто дена от началото на бунта – абсолютен рекорд. Площадът пред парламента и сградите на правителството и президентството през деня приличат на постоянна сцена – всички декори за протеста са на място и очакват хората да дойдат и да ги изпълнят с живот, а през деня никой не им обръща внимание. До такава степен са се превърнали в част от екстериора. Пред парламента има и постоянен палатков лагер. Както по-късно ми обясни колежка, която ме разведе като гид из протеста, това са няколко лагера – резултат от разцеплението и разделението. Балонът е собственост на Протестната мрежа – вътрешна организация на протестиращите, която обединява различни протестни групи от Фейсбук и реалния свят. Мрежата беше създадена с цел да се координират по-добре усилията за провеждане на по-ефективни акции. Уви, работата й се затлачи от вътрешни спорове и конфликти.

Вместо да се оттласква, България затъва

Това мнение ми сподели Валентина Христова, програмист на 50 години. Тя стоеше някак самотна насред сравнително малката група протестиращи малко след началния час – 1830 – на площада между сградите на президентството и правителството. Бивши соцсгради с тежък сталинистки архитектурен дъх. Наскоро площадът беше реновиран и създаде усещане за свобода и мащаб. В началото на протестите, този широк площад на име "Независимост" се оказа тесен, за да побере всички, чието търпение свърши с обявяването пред Народното събрание на предложението Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС. 103 дена по-късно площадът изглежда призрачно голям. Въпреки това, движението се спира в уречения час, шумът от свирките, барабаните и вувузелите превзема градския шум.

Валентина стои с плакат, на който препоръчва, който иска нова АЕЦ да ходи в Сибир. Въпреки че на метри от нея няма никого, тя казва, че не се чувства сама. Проявява разбиране към онези, които вече не са на площада и признава, че и за нея е било много трудно да си промени ежедневните навици. Но залогът е прекалено голям. Нещо повече – вече не е лично. Личното тя е постигнала, харесва си работата и си иска държавата обратно. Все още е мотивирана и вярва, че няма да се откаже до края. А кога ще е краят? Когато, тогава. Според нея не може правителството до безкрай да върви срещу най-активните хора, онези, които могат да направят нещо. Оставката е началото, после трябва да се търси решение на всички проблеми – съдебната реформа, бъдещето на земята на България, енергетиката, накъде да се развива икономиката. Тя смята, че в протеста има достатъчно интелигентни и обществено значими личности, които могат да излязат с общ документ, в който да бъдат изложени следващите стъпки.

И макар да няма много хора на площада, тя смята, че мнозинството подкрепят протеста, но са жертва на миналото. Най-големият грях на комунистическото време е, че успя да внуши на хората, че от тях не зависи нищо, казва тя. Убедена е обаче, че протестите ще променят много. Няма връщане назад. Най-големият успех до момента според нея за целия преход е членството в ЕС. Няма да се предам, казва ми и надува отново свирката. Признавам, че нямаше да й дам годините, които посочи. Изглеждаше ми с поне десет години по-млада, озарена от това, че участва в своето бъдеще.

Няколко метра встрани от нея намирам друга самотна фигура на младо момче – 19-годишния студент Велизар Дончев, който учи в Богословския университет. За разлика от Валентина, която е от ден първи на протестите, той се е включил на 40-ия ден, защото преди това е бил в чужбина. За целия си съзнателен живот, който той оцени на около 7-8 години, не е имало подходящо правителство. Едва ли ще се промени много с нови избори, докато не се промени изборния кодекс, казва младежът и твърдо заявява, че не се чувства самотен на протеста. Не иска да емигрира, но в отговорите му се усеща колебание – ако нещата не потръгнат в желаната посока, той ще замине. 

23-годишният Ивайло казва, че идва на протести даже още преди Пеевски. Според него това правителство изобщо не отразява общественото мнение. За него са гласували по-малко от половината от гласувалите, а не от тези, които имат право на глас. Той също не се чувства самотен, дори напротив. Идва на протестите, за да поддържа искрата, защото много от приятелите му в момента не могат. Някои са се изморили, други имат ангажименти. Казва, че се чувства значим, когато ходи на площада и вярва, че не е безмислено. И все пак има искрица на колебание. От една страна заявява твърдо, че ще продължи до края (оставката), но от друга признава, че се е появило леко разколебаване.

Според Валентина има разделение, но то се създава изкуствено. Убедена е на базата на разговорите си с множество хора от най-различни политически цветове, че има единство по много от проблемите на България. Въпрос на време е да се постигне единство.

А вие от кои сте?

Полека-лека, когато се стъмва протестът тръгва от площад "Независимост" към площада пред парламента, остявайки след себе си оглушителна тишина. Макар и малък, протестът заема целия булевард, покрай мястото, където някога се намираше мавзолеят на един от основателите на комунистическата диктатура – Георги Димитров. Паметник, който беше разрушен с взривове в началото на прехода като символ на раздялата с миналото. Уви, раздяла твърде символична, както се оказва повече от 15 години по-късно. Сега на мястото има паркинг и е разширена градската градина – прекрасно място, където през деня под есенното слънце може да чуете възрастен мъж от ромски произход да свири прекрасен джаз на саксофон на една от пейките, а по-нататък младежи, които се събират, за да рисуват красивите сгради около Народния театър. Традиционно това е градинката на кибиците – място, където се събират безделници-маниаци на шахмата, а останалите ги гледат и залагат.

Някога мавзолеят точно в края на градинката е стоял лице в лице с двореца на предкомунистическото българско царство. Сега дворецът е галерия, която вече има широк поглед върху красивата градина и изглежда сякаш е забравила как от терасата на мавзолея тоталитарните величества махаха на мръзнещите ученици, организирани за манифестация във винаги дъждовния май – дали за отбелязване на празника на труда (1 май) или за отбелязване на Деня на българската писменост и култура (24 май). Имам лични спомени от това време. Всичките неприятни. И най-вече усещането за студ и за никакво право на избор да не отида.

Вечерта на 24 септември на булеварда, някога изправял един срещу друг двореца и мавзолея, се точи бавно остатъкът от протеста с плакати и викове "оставка", "мафия" и други лозунги, някои дълги колкото половин статия. По пътя обаче започва конфликт. Малка групичка протестиращи носи плакат, на който са поставени лицата на ключови фигури от прехода. Някои от тях са кумири на други протестиращи. Започва свада. Носи се мирис на алкохол. Известни лица на протеста, като журналиста Иво Божков, който предаваше неуморно на живо в интернет дни наред протестите, се опита да озапти сблъсъка и да предотврати бой. Предната вечер също е имало сбиване.

Една от протестиращите със спорния плакат е 30-годишната Теодора Иванова. Ядосана е и говори с желание. Казва, че иска не само да се вика "оставка", но и да се обясни защо се иска тази оставка. А причината е, че "едни и същи муцуни ни управляват от 70 години". Според нея оставката няма да реши проблема. Нужни са много промени. Не знае дали следващо правителство би ги приело, но ако не го направи и няма диалог с него, ще протестира и срещу него. Тя и приятелите й с готовност спират да позират за фотографите. На плаката се виждат лицата на бившия премиер Иван Костов (1997-2001), на първия български еврокомисар, а сега лидер на една от новите политически формации в България Меглена Кунева. Там е образът на царя, бившия премиер Симеон Сакскобургготски (2001-1005). Има и много от сегашното управление – шефът на БСП и лидер на ПЕС Сергей Станишев, управлявал страната от 2005 до 2009 г., на лидера на ДПС Лютви Местан и на предшественика му – Ахмед Доган.

Теодора казва, че протестира от … 7 месеца срещу мафията, защото формулата на управление в момента е политици+олигарси=мафия. Тя смята, че в началото на протеста е можело да се чуят много "против" – срещу Костов, Бойко, Орешарски. Сега вече протестът не е шарен, даже не е безпартиен и не е граждански, убедена е тя, докато свадата отново се разгаря. Според нея разделението е факт. Мечтае за обединено общество срещу мафията. Това може да стане чрез будене на хората и каненето им да идват на протеста. Нищо не може да я накара да се откаже, казва. Питам я дали е мислила да емигрира. Мислила е, признава, но не може да напусне страната си – обича я. Мрази държавата, но обича родината. Реплика, която съм чувала и аз стотици пъти в целия си съзнателен живот в България.

Протестът свали маските

Вече пред парламента протестът допълнително е оредял по пътя. Останали са само най-активните. Свадата между онези с плаката с всички "слуги на миналото" (по Теодора) и онези, които ги смятат за предатели продължава. Революциите не са перални или завод за биографии, ми казва моя гид – журналистът от БНР Ирен Филева, която води предаването "Клуб на журналистите". Телевизионна камера записва мненията на всички. Мирисът на алкохол се засилва. Сред тълпата се появява едно от най-разпознаваемите лица на протеста – Асен Генов. Той е с дълга бигрофаия от протести. Беше сред водещите лица, които протестираха през януари 2009-а година срещу тогавашното правителство на Тройната коалиция, начело със Сергей Станишев. Протест, който беше разпръснат от властите. Асен Генов е и сред най-активните лица на "зелените" протести срещу многократните посегателства да се строи върху защитени природни територии. Известен е и като блогър. Той е инициатор на протеста срещу Делян Пеевски като създаде събитието във Фейсбук.

Често е обвиняван, че е "соросоид" или "професионален протестиращ". Знае точно колко дена са минали от началото на протеста – 103 (към 24 септември). Първото нещо, което беше постигнато за тези повече от три месеца е това, че вече се говори свободно в медиите за олигархията и за мафията, обяснява. "Оттук нататък нито една власт не може да бъде сигурна в това, че нейните действия ще останат незабелязани и безнаказани, ако са отвъд някаква формална приемлива граница на търпимост на хората". Асен Генов не се притеснява от това, че вече са малко хората, защото според него ако се съберат всички десетки хиляди хора, които протестираха в София през тези 103 дена, общият им брой ще излезе стотици хиляди. Това са реални хора, казва той, които са изразили своето несъгласие. А това се отразява и от социологическите проучвания.

Според най-новото, публикувано на 2 октомври, 76% от анкетираните искат предсрочни избори. Нещо повече, Асен Генов е убеден, че зимата няма да доубие протеста, напротив. През януари и февруари хората ще получат истински големите си сметки за ток и тогава ще има големи протести. Това правителство е обречено, убеден е. Какво следва после обаче? "Изпуснахме историческия момент, в който можеше наистина да бъде даден път на истинска алтернативна левица, социалдемокрация в България. БСП направиха всичко възможно да се обявят за правоприемници на БКП, за наследници. Защо БСП пожелаха да са наследници на БКП, а не минаха през катарзис в началото на 90-е години? Вярвам, че ако някакви нови политически субекти или се промъкнат чисти политици, които наистина ще запазят своя интегритет, няма да се продадат, останат трибуни на това, което хората искат, десетина души са достатъчни да говорят, да се противопоставят и да гласуват против, хората ще им вярват". Така си представя бъдещето блогърът.

Началото на края

Краят на седмицата, в която бях в България и през която лятото се завърна на пълни обороти, приключи с една Фейсбук бомба. Част от протестиращите пуснаха във Фейсбук фалшив слух, че правителството ще падне. Това буквално взриви социалната мрежа и наостри ушите на журналистите. Но след това бързо се разбра, че става дума за поредната акция на ядрото на протеста. Последва нова порция разделение. Дори и принципните поддръжници на протеста, които обаче не винаги са на площада или изобщо, бяха обвинени във врагове, щом не приемат, че правителството трябва да бъде атакувано със същите методи, които използва – дезинформация.

Докога ще трае разцеплението и обратимо ли е то е въпрос, който чака своя отговор. Със сигурност България никога няма да бъде същата след това първо лято на събуждане, когато беше поставено началото на края. Сега остава да се намери воля за онова единство, за което мечтае 50-годишната Валентина Христова, протестиращата от началото на тази история. Единство за бъдещето. Бъдеще без маска, с чисти ръце и чисти помисли. Бъдеще, изглеждащо колкото далече, толкова и възможно. На една ръка разстояние – една ръка към инакомислещия.

(http://www.euinside.eu/bg)

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.