Направо не можех да повярвам. Извадих голям късмет. От трима кандидати за работа мене ме избраха. Все пак е нещо, макар да знам че понякога за едно място кандидатстват и по сто човека. Тогава, ако те изберат, е по-престижно. До такива работни места, както се казва, обикновено се добират хора с връзки, или партийно подкрепени. А аз само с дипломата си съм подкрепен. Оказа се, че има подробност, която ми пречи веднага да започна. Трябвало да съм докажел, че дипломата ми е истинска. Направо не ми се вярваше. Ама хората ми го повториха. И дори ми обясниха къде мога и трябва да го направя. Имало два подписа от четвъртия семестър, които изглеждали съмнителни. Ама как така, господа! – възкликнах. Съвсем коректно обясниха, че реално нямало проблеми. Такава била установената практика. Прекалено много станали кандидатстващите за работа с фалшиви дипломи. А в моя случай дипломата била най-важно, тоест другите двама нямаха дипломи. Веднага заподозрях, че искат да назначат не мене, който съм с диплома, а някой от неизвестните ми други двама. Но пък аз си знаех, че дипломата ми е напълно редовна, учил съм, полагал съм изпити. Макар че почти не си спомням какво представляваха двамата преподаватели, за подписите на които ставаше дума, знам, няма никакви проблеми. Подписите са си редовни. Макар и малко изнервен, все пак вървях с цел, което отдавна не беше ми се случвало.
Приятно е да знаеш къде отиваш. Беше въпрос на няколко дни да потвърдят, че дипломата ми е напълно редовна. Същевременно, докато вървях, не можех да не си задавам въпрос след въпрос. Например, какви времена настанаха? Някои и за министри ги назначават с фалшиви дипломи. А мене за някаква обикновена чиновническа длъжност, не само че трябва да се боря с други двама, а и после, когато вече съм спечелил, трябва да доказвам, че редовната ми диплома е редовна. Ама на кого да се оплача? Срещу кого точно да протестирам? И докато се задавах въпросите, ама съвсем риторично, и следователно нямаха нужда от отговор, забелязах групичка протестиращи пред Министерския съвет ли беше, или някаква друга правителствена сграда. Ето, казах си къде мога да протестирам. Хората носеха плакати, на които пишеше – не се виждаше какво точно. Трябваше да застана срещу тях, искам ли да разбера за какво протестират. Попитах най-близкия за какво става дума. Ами протестираме едновременно срещу министрите и на здравеопазването, и на правосъдието. Нормално говореше човекът, не много ядосано. Нямаше плакат, но изглежда беше в течение на самия протест, колкото и рехав да беше. Никакви реформи не се правят. Обещават, само обещават, а нищо не правят, дообясни той. Кимнах и постоях още известно време. И аз бях недоволен, че у нас и правосъдието не е правосъдие, и здравната помощ е всичко друго само не помощ, ако нямаш достатъчно скътани пари. Ама откъде да ги имаш, след като даже когато са те одобрили за някаква работа се налага да доказваш, че дипломата ти е редовна. А някакви и за министри ги избират с фалшиви дипломи без никакви проблеми. Нямаше как да забравя този факт.
Приятно е да поседиш сред протестиращите. И дори да викаш заедно с всички, колкото и малоброен да беше този протест. Долу!… Оставка!… Искаме реформи!… – и така нататък. Съвсем наблизо пред Президентството забелязах друга групичка. И там протестираха. Много приятно ми става. Не си доволен от нещо, и протестираш. Имаш право. Още по-приятно е, като си спомня как беше някого, когато имахме право само да манифестиране. Никакви протести, само манифестации и махане с байрачета. Тук хората протестираха защото президентът прекалено късно се сетил да зачете волята на народа. И да се допита до него по някои важни въпроси. По всички важни въпроси трябва да се допитва до народа този президент, та дори и следващият. А той чак сега се сетил. Тоест вчера или онзи ден. Тук почти всички имаха много добре написани лозунги. Някои от лозунгите бяха освен с надписи и със снимка на президента от другата страна. И не каква да е снимка, а задраскана. Означаваше, че не го искат този президент. Не се сетих как се казва сегашният, дето тайнствено и дори многозначително се усмихва. Или поне на мене така ми се струва. Бил някакво бившо комсомолче. Ама нали всички по върховете са такива. Активно комсомолче и до него ченгенце, активно комсомолче и пак ченгенце. Разсмях се, като си ги представих управляващите един до друг. Не за да протестират, както протестираха тези хора пред Президентството, а просто така, за да се преброят и да се огледат.
Ако щете вярвайте, само като обърнах глава с намерение да си продължа пътя към министерството, в което трябваше да проверят дали редовната ми диплома е наистина редовна, видях друга групичка протестиращи. Ама какво става? – не успях да се сдържа. Тези протестираха за нещо сериозно – повишаването на цената на тока. Нямаше как, и тук постоях. Беше направо непростимо ако не изразя отношението си към повишаване на цената на тока. Промишлен или за домашни нужди, без значение. Трябваше да се протестира. И то сериозно. Дори бях готов и камъни да хвърлям, толкова много ми се протестираше срещу повишаването на цената на тока. Все пак имах съвсем друга цел тази сутрин. Отивах другаде. Но подкрепих с викове и в частен разговор с един, а малко по-късно и с още един от протестиращите този протест. Струваше ми се важен. А и всички наоколо бяха на същото мнение. Признавам, трудно се отделих от тези протестиращи. Никога няма да забравя дните и нощите прекарани на тъмно. Имал съм такива. И точно когато се опасявах, че ще се отдам на горчиви спомени, едва не ме понесоха други протестиращи. Защото тези се движеха. Вървяха след трима барабанчици. Бяха тръгнали към Народното събрание и скандираха, че не искали омбудсман. Всъщност искали, но да не бил този, който сега им избрали. Постепенно в съзнанието ми се оформи важна мисъл. У нас каквото и да се правеше беше толкова нефелно, че не водеше до никъде другаде освен до повече милионери сред управляващите. И както вървят нещата, продължа ли да спирам при всеки протест, никога няма да стигна за където съм тръгнал. А протестиращите, заради които все отлагах каквото бях тръгнал да направя, може би точно това правеха – работеха. Хората изглеждаха доста спокойни, въпреки че понякога се чуваше команда и крещяха. Иначе разговаряха помежду си, и с мене разговаряха. Държаха се наистина като на работно място. Докато аз продължавах да съм безработен.
Be the first to comment