Не минавам кой знае колко често покрай Народното събрание. Ама как да минавам, като живея на другия край на града. Но тази сутрин имах път в тази посока. Трябваше да подам едни документи, за да ги подпишат. Кои точно, не знаех. Но беше задължително да се подпишат. Пред въпросното учреждение: портиери, бодигардове… И затворени врати, зад които би трябвало да има някой. Толкова дълго чаках и толкова трудно се отваряха, че помислих – май никой няма. Накрая се оказа, че има. Лелка с очила, рамките – червеникави. За първи път виждам такива. Взе ми книжата, без да ги погледне, каза да мина утре. За да е по-сигурно – в други ден. Представлявате ли си. Но какво да кажа? Няма смисъл да протестирам. Все пак ме предупреди да не идвам утре. Но ще отида, без да очаквам много. Иначе в други ден, ако нищо не е свършила, ще се карам. Няма как. Това за мен лично е единственият начин да постигна повече. Иначе без тези документи… – абе, няма да ви разправям подробности, но са ми много важни. За чиновничката, а и за никой друг с власт, не са. Но за мен, повтарям, са много-много важни. Но нямам власт сам да си помогна. Понякога казват, че имам права. В такива моменти, когато наистина имам нужда от права, се съмнявам, имам или нямам.
И като не успях да си свърша работата, инстинктивно тръгнах към Събранието. Нали там се събират народните избраници, значи от тях мога да поискам помощ, след като разните дребни чиновници не могат да ми помогнат. Така помислих, когато осъзнах накъде вървя. Казвам го просто така, не че наистина съм имал такива надежди. Опитвам се да обясня защо в един момент се оказах пред входа. Не главния и тържествен, по който при протести и други недоволства от агитките на Левски и ЦСКА хвърлят камъни, буци лед и яйца, а другият, отзад, през който народните избраниците се шмугват вътре. Там сега нямаше избраници. Само възрастен мъж, ама добре изглеждащ, с костюм, се поклащаше напред-назад на излъсканите си обувки и сякаш мен беше ме чакал. От два часа съм тук и все не мога да попадна на човека, който ми трябва. Минават някакви, но все не е моят човек. За кой точно става дума? Едно младо момче от нашето село. Защо не го търсиш на село, а тука. Депутат е, затова.
Кратко и ясно ми отговори. И всичко ми стана ясно. Тоест, случаят беше понятен. Е, щом е депутат, точно тук ще го намериш, изрекох. Вече бях готов да си тръгна, защото не бях кой знае колко очарован от мястото. Със сигурност нямаше да срещна човек, който да ми помогне. Не съм със селски корен, за да потърся свой съселянин, вече гражданин, и дори депутат. Тук нямаше да свърша почти нищо полезно. То депутатите, дето са избрани, имат власт и разполагат с законите като със своя собственост нищо не вършат, та какво ще свърши някой като мен. Но една госпожица, която най-вероятно беше госпожа, отдалече ни попита: Какви са тези селяндури, които пълнят кафенетата и ресторантите около Народното събрание? Облекли костюми, сменили белите чорапки с черни и си мислят, че са върхът на сладоледа. Същите цървули са си. Какво се правят на политически обидени и морално засегнати. Пари ли не им стигат или власт? Друго не ги интересува. Защо не вляза в Народното събрание? Нали затова се проведоха избори, лъгаха, гласувахме, плащаха на циганите, печатаха допълнителни бюлетини, освиниха с присъствието си всички телевизии, привикваха изселниците от Турция и така нататък. Нека сега влязат да заседават и приемат закони. Какъв закон, госпожице, или може би госпожа, ви трябва? – попитах. Как какъв закон? Не виждате ли, че закони няма! Навсякъде цари анархия и беззаконие. Овластените използват властта само да пречат на хората, искат ли да направят нещо полезно за себе си, да ги тормозят по различни начини, и да правят пари. Тъй като бях в известен смисъл потърпевш, кимнах с разбиране.
Пият бири и лапат скъпи и прескъпи ястия в заведенията наоколо. Отидете само да ги видите, продължи госпожицата, която вероятно беше госпожа. Бузите й бяха се зачервили от недоволство, ръката й нервно мачкаше бяла носна кърпичка. Настина!… Нали им плащат да заседават и да коват закони. Но дори и мястото, където стояхме тримата, ковачницата изглежда напълно замлъкнала. Не се чуваше някой вътре да кове. Не коват, казах. И добавих: закони. Ама нали ви обясних, че депутатите са в заведенията наоколо. Те поначало по-често са там, отколкото в заседателната зала, обади се възрастният мъж с костюма. Там ги намирам обикновено, ако е към обяд. Но сега още от сутринта са в кръчмите, сопна му се госпожицата-госпожа. Казаха, че пак започвали Белене. Президентът Путин бил наредил. Гьолът, който били изровили и напълнили с вода, трябвало да заприлича на атомна електроцентрала. Всичко вече било решено. Продавали ни я на разсрочено плащане. Ставало дума за няколко десетки милиарда. Путин идвал инкогнито да се пече на Златните. Но слънцето било прекалено силно и се наложило Сергей му пази сянка, докато разговаряли.
Да не би да е само слух? Слух е, ама нали знаете, че във всеки слух има и нещо вярно. Знам, как да не знам. Повечето идиотщини първо започват като слухове – някой бил казал и така нататък. Пък после – остен между ребрата. Достолепният мъж с костюма вдигна ръка, изпъна показалец и произнесе: Д-е-С-е! Какво за ДеСе, попитах? Те всичко командват. Малки са им пенсиите и затова още работят. Активни са. Затова депутатите не заседават. Вместо тях заседават старците от ДС. И само им спускат решенията. После депутатите гласуват. Но онзи дебелак, който пише по всички вестници, пардон, притежава всички вестници, той също им се меси в работата. Ама нали и той е депутат? Не е депутат! Само крещи от трибуната. Иначе е обикновен дебелак. Не, депутат е! Което означава, че това му е работата. Как ще му е работа да се меси на останалите депутати. Има такива хора, на които това им е работа. И каква е целта? Искат да притежават всичко. Цялата власт. Да е цар значи? Само царете притежават цялата власт. И диктаторите. Има и добри царе. Само в приказките. Госпожицата, която все повече ми приличаше на изоставена госпожа, възмутено повиши глас. Искам да чуя как рецитира „Жив е той жив е…” – онзи, как му беше името. Дето вдига ръка за хитлеристки поздрав. И други желания вероятно щях да чуя, но към нас приближиха трима полицаи. И събеседниците ми почти побягнаха в противоположни посоки. Хубаво беше, че и аз се отдалечих навреме. Докато поглеждах през рамо видях, че депутатите май само нас бяха чакали. Събираха се пред входа и изчезваха вътре един след друг.
11.06.2013г.
Be the first to comment