Правителствените тефтери

Току що бях изпил едно кафе с мляко срещу Градската градина, когато видях Тути. Продаваше часовници-ментета на известни фирми, направо фантастична изработка. За съжаление, работеха не повече от месец и половина. И въпреки това, срещнех ли го, често си купувах. Като на приятел ми ги даваше по двайсет лева. Иначе можеше направо да те обере, вържеш ли му се, че са оригинали. Напоследък предлагаше и скъпи смартфони. Ама след като работят само месец и половина не ми трябват – нито часовниците му, нито телефоните. Най-накрая ме забеляза и явно имаше нещо важно за казване, защото не отвори торбата със стоката. Дори по-здраво я стисна с една ръка. Къде си тръгнал? – попита ме. На едно и също място съм по това време. Протестираш ли? Протестирам. Заставам срещу Министерския съвет и стоя докато ме снимат ченгетата. Показва се от прозорците по някое време ръка с фотоапарат, щрака и после си тръгвам. Важно е да ме броят за протестиращ срещу положението у нас. Писна ми да виждам все престъпни мутри на държавнически постове. Стига са ни управлявали тъпанари и бандюги.

Парламентът. И от Парламента ще ги връщат в Централния. И едните и другите са направили сигурно по еднакъв брой престъпления. Само дето осъдените престъпници са престъпили закона, а другите измислят закони, за да ги престъпват без наказание. Само затова още не са затворници. Както не са и истински парламентаристи. Искам да кажа, каквито ги знаем от английските и американските филми. Нашите са като в руските филми, опитах се да го подкрепя. Не, руснаците не правят филми за парламентаристи. Само понякога убиват парламентарист в началото и обикновено тогава филмът започва. Не ме интересува. Искам по-скоро правителството да падне, ама толкова много да падне, че да не се върнат и предишните. Тяхната некадърност и алчност също бяха ми омръзнали. Имаш ли идея как може да стане, попита ме Тути, който въртеше игриво торбата с телефони и часовници, реплика на най-известните марки, които преставаха да работят след месец и половина.

Сега той явно имаше нещо предвид и затова се усмихваше хитровато. Вече съм свалил правителството и съм унищожил предишните. Така да знаеш. Няма как да стане, реагирах остро. Особено ако си решил да го направиш по мирен начин. От колко дни крещим „Оставка”, „Мафия”, лозунги разни, заедно с псувни, които да подсилват думите. И до сега нищо. Тук се намира оставката на сегашното правителство, каза той и тупна предизвикателно с длан по пластмасовия плик, в който още смятах, че има телефони и часовници, реплики на най-скъпите световни марки. Какво имаш в това пакетче? Казах ти, оставката на сегашното правителство. Приготвил съм и поне триста години затвор за предишното. И за предишните правителства. И то ако по време на процеса съдиите и прокурорите си постоят по още някой хотел на морския бряг. Иначе може и три хиляди години общо да им осигуря, изрече Тути. Кажи какво имаш там, стига си ме държал в напрежение. Откога протестирам и до сега не забелязвам промяна. С нас общуват само униформените ченгета. Понякога и цивилни се ослушват. Ама кой ли им обръща внимание. От телевизията разбрах, че премиерът разговарял с протестиращи, на които се извинил, че за сега не смята да подава оставка. Имал намерение да разпредели едни пари. Чак после щял да реши как продължава правителството. Но освен тези пари, имало и други, които също трябвало да се разпределят. Така че, реално погледнато, едва ли скоро щял да изпълни желанието на протестиращите за оставка. Станало дума и за назначаването на криминални-типове в правителствената администрация. Точно такива хора им трябвали, обяснил, със специфичен експертен опит. Нали основната работа била да се разпределят милионите, за които станало дума.

И пак не е сигурно, че тогава всичко щяло да свърши. Щото винаги се появявали още някакви пари. Особено сега, по европейските програми. Докато се огледаш къде да скъташ вече натрупаното, вече трябвало да създаваш нова схема. Защото често едното разпределение предизвиква следващото. Тогава държавната работа става от сложна по-сложна. И напрегната. Понякога толкова бързо следват разпределенията, че дори не били сигурни дали печелят повече от опозицията. Тути ме слушаше, клатеше глава и се хилеше насмешливо. Много му подхожда тази усмивка, когато ми пробутва така наречените реплики на скъпи часовници. Защо се усмихваше сега по този начин, не обясняваше. Но изведнъж разтвори широко пластмасовия плик и вътре видях куп парцаливи тефтери. Знаеш ли какво е това? Казвай, че бързам. Дойде ми времето за протестиране. Това са тефтерите на бившия премиер, на настоящия, на главния прокурор, и на предишния главен прокурор, заедно с тефтерите на още дузина министри… Абе на всички, които ги подозираме, че са повече крадци и бандити отколкото държавни чиновници. Веднага се сетих за тефтерчето на някакъв, не помня точно какъв, заради когото уволниха от парламента онази грехотийка със стоте и двайсет килограма наднормено тегло.

Да не са като онова тефтерче? – попитах. Точно като онова. По тези тефтерчета ще покажат опакото на официалната политика. Ама как са стигнали до теб? Не е важно. Трябва да ги предам където трябва. И не само сегашното правителство ще падне, а и предишното няма да се върне там, откъдето пребъркваше джобовете на когото си поиска. Искаш да кажеш, че в това пластмасово пликче се намира съдбата на цялата държава. Не, само на определени хора. И кой е решил да ги изхвърли от политиката по този факирски начин, продължих да упорствам. Вече достатъчно ти казах. Важното е, че тефтерите са тук. И ще свършат работата на стотиците хиляди протестиращи. Всички ще изметат. Затова от утре няма за какво да ходиш на протести. Значи ще се случи какво си мечтаем, така ли. Точно така, категорично изрече Тути. Давам тефтерите и всичко в тях утре излиза на първите страници във вестниците. От други ден започваме отново. А, мерси, искам да живея по различен начин. Точно така де. Започваме на чисто, на нов тефтер, както се казва. И Тути, от когото на два пъти бях купувал часовници, реплика на най-скъпите световни фирми, започна да се смее щастливо. Като дете, на което са се сбъднали всички желания. На мен ми трябваше още малко, за да се засмея. И до края не успях. Дори, не знам защо, ама съвсем скоро направо ми се доплака.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.