Вървях към закусвалнята на ъгъла. Тук рано сутрин, дори и по това време малко след шест, можеш да намеря нещо за хапване. Но докато броях крачките до там видях край едно дърво разтворен вестник. Беше почти цял, но разкъсан през средата. Нямаше значение. Все ще науча какво става у нас и по света. Така помислих в първия момент, във втория не бях сигурен, че искам да знам повече. Но вече го държах и погледнах първата попаднала пред очите ми статия. Още заглавието ме заинтригува. Някакъв сиромах застрелял банкерка, казах си. После се оказа, че не бил сиромах в буквалния смисъл. А в преносен. Банкерката обещала да му даде заем за незнам какъв бизнес. Важното е, че го вкарала в дългове с разните подходящи за подобен момент обещания. И после се отметнала. Не напълно. Искала нещастникът, който вече й бил в ръчичките, да работи с нейни подставени фирми. От тях лапала проценти. Винаги е така. Много са ми известни тези положения. И аз някога имах нещо като бизнес. Още щом започна жалкото подобие на демокрация, както обикновено наричам това време, и напуснах цеха, в който работех от седемнайсет години.
Работех за никакви пари, шефът беше голям некадърник, и се махнах с голямо удоволствия. Обявих на Елена, тогава все още моя законна жена, че започвам частен бизнес. Чувствах се на седмото небе. За първи път бях истински свободен. Пресмятах на пръсти възможностите си. Бях чул, че някои купували от Турция детски дрехи и да ги продавали у нас с доста добра печалба. Решех да опитам. Тръгнах още следващата седмица. Освен това наех първо една, после и още една сергия. В началото продавах сам на едната, а Елена на другата. По-късно наех две продавачки. За първи път се чувствах пълноценен собственик на собствения живот. Свърших окончателно с ангарията. И потенето за мижава заплатка.
Скоро зареждах повече от двайсет подобни на моите сергии. Не можех да повярвам, че толкова бързо и лесно се печелят пари. За кратко време разбрах, че повечето хора са доста лениви. Готови са да купуват от теб по-скъпо, само да не пътуват и да се разправят с митничари, производители, търговци и прекупвачи. Само след година, ако щете вярвайте, смених ладата с опел, а след още седем месеца, вече карах беемве. Но успехът и еуфорията свързана с него, беше до тука. Първо ме включиха в нещо като керван. Заедно с други като мене, прекупвачи, връзка между нашите търговци и турските производители, които си плащахме, за да имаме право да пътуваме до Одрин и Истамбул по бизнес. Казах си, плащам, но поне някаква сигурност имам. Скоро трябваше да отделям допълнително пари и за двете сергии. Почти двойно отгоре шарех, само за да ми подновят договора. Появиха се и други, почти всекидневни непредвидени разходи.
Постепенно всичко се обърка. Първо тръгна в обратната посока. Скоро почувствах, че падам все по-ниско. Накрая останах съвсем без пари. А отново трябваше да пътувам до Турция. Беше единствената възможност да изкарам някакви кинти. Взех назаем първо от едни хора, после от още едни. Скоро и едните, и другите ме награбиха, и се наложи се да направя нови заеми. Накрая се принудих да ипотекирам апартамента, останал ми от майка и татко. Добре, че си отидоха навреме, да не ми гледат позора. Някъде тогава Елена обяви, че се е влюбила в друг човек. Кой човек, какъв? Не се бъркай, каза. Опитах се да я вразумя, но по-добре я вразумяваше другият. Не беше кой знае какъв. Но успя да й влезе под кожата. Познавам я добре. Падне ли си по някой, няма смисъл да търсиш логика. Има само чувства. Нищо друго. Напоследък дочувам, че я и побийвал. Ама хак да й е, като с въобрази, че си е запазила место в Рая.
Но с нея отдавна съм приключил. Реално съм приключил с почти всичко. Защото по-късно банката ми взе апартамента. И останах да улицата. Работих няколко месеца в един автосервиз. Можех да спя нощем на една тясна кушетка, вместо по градинките. После ми писна да ме експлоатират безмилостно, да ми се подиграват и да не ми плащат. И станах скитник.
Често минавам покрай банката, която ми взе апартамента, и винаги псувам на висок глас. Излезе ли някой от чиновниците и го почвам, само да няма бодигардове наблизо. Хич не ги жаля. Но и те бяха безмилостни към мене. Ама какво представляват моите псувни в сравнение с решителността на този, дето застрелял банкерката. Тя ме разори, казал си е вероятно. Сега ще види пък на нея какво ще се случи. И я пратил на онзи свят. За да има справедливост. Добре е постъпил. Макар да ми е жал за жената. Все пак е човешко същество. Не е редно да отпътува за онзи свят по този начин. Но какво да направи човекът, след като никой не искал да му помогне. Писал до тоя, писал до оня, и нищо. Накрая, тряс-тряс, и толкова. И на мене никой не ми помогна. Не съм се и надявал. Кой на кого помага в тази държава.Тук всеки гледа само как да те прекара. И да те обере. Но мене другите хора отдавна не ме интересуват. И от себе си не се интересувам. Чувствам се празен. Нямам съдържание.
Създал съм си определен режим на съществуване. Времето като разстояние не ме интересува. Живея го само като момент, като миг. Но като прочетох за този човек, който застрелял банкерката, някак изведнъж ми се раздвижи кръвта. Вече не бях толкова гладен, въпреки дългата нощ и ранния час. И веднага промених посока. Вместо към боклукчийският контейнер в задното дворче на денонощната закусвалня тръгнах към бараките на „Опълченска“. Имам там едни приятели, които бяха намерили две бомби. Най-обикновени. Готови за гърмене. Вече не ми стигаше да се движа като робот. Или като изпразнено от съдържание същество. И да живея само с миговете и мигновенията. Имах своя неочаквано появила се цел. Открих я без никакви усилия. Значи съвсем естествено.
Разсъждавах срещу какво бих разменил бомбите. Не беше важно. Все нещо щях да измисля. Вече си представях как ги взимам и отивам в „моята“ банка“ Знам на кое гише ще ги сложа. Без никакви угризения. Дори няма да обяснявам защо го правя. Тоест да им припомня моят случай от преди доста години. Нека мислят в последните си минути, за който случай искат. Защото те десетки и хиляди, чувам, преебават по същия начин. Теглиш кредит, после им го връщаш тройно и четворно. Е, и аз нещо ще им върна. С известно закъснение. Но и навреме. Почти нищо няма да се промени, вкарат ли ме в затвора. А може и въобще да не влизам. В случая е по-лесно да стана на парчета заедно с всички тях. После да ги тормозя и на небето.




Be the first to comment