“Ла Скала” – Меката на операта

През последните години, Милано се наложи като популярна дестинация за кратко „бягство“, дори само за уикенд. Абсолютно всеки ден от седмицата от летище София излитат поне два самолета в посока Милано и също толкова кацат от там, а наскоро опериращите авиокомпани по маршрута се увеличиха с още един превозвач. Наред с всички традиционни туристически обекти, отбиването в „Ла Скала“ е задължително за всяко културно посещение. Световноизвестните тенори са обичайни гости и затова има вероятност датите за следващото ви посещение в Милано да съвпадат с някоя опера от най-високо ниво. Така беше и в моя случай през март, когато едно от пътуванията ми до Милано съвпадна с Пласидо Доминго в „Двамата Фоскари“ на Верди.

Билети

Необходимо е да планирате посещението си в „Ла Скала“ възможно най-рано след като знаете датите си. През онлайн системата може да си изберете място и да заплатите билета, но е необходимо да го получите и физически. Това става чрез доставка по куриер (до 15 дни) или на място в билетната каса на театъра откъм ул. „Филодраматичи“ – но не по-късно от 1 час преди представлението. От една страна, защото интересът към големите постановки намалява шансовете ви да се сдобиете с пропуск, а от друга – ще трябва да чакате доставка от Италия, тъй като билетите се изпращат по пощата. Голяма част от местата – особено по балконите, се изкупуват много бързо, други са притежание на посетители със сезонни билети. Затова не оставяйте сдобиването с билет за накрая. Цените варират изключително много, така че „Ла Скала“ да бъде мястото за всички любители на опера в Милано. Така например за галерията най-евтините местата струват 15 евро при някои събития, а за партера най-скъпите билети достигат 2 000 евро при откриването на сезона.

Ла Скала

Тъй като оператата е от 20.00 ч., отивам на Пиаца „Дела Скала“ 1 час по-рано, а в 19.30 ч. вратите се отварят. Още от входа се забелязва колко различни са посетителите за представлението по тоалетите им – от обикновени дънки и пуловер, до дизайнерски рокли и костюми. Персоналът във фоайето ви насочва надолу по стълбите към партера, или нагоре към балконите. Сградата на операта отвън по нищо не предизвестява това, което очаква посетителите отвътре, защото едва когато вече се озовете в залата, забелязвате изяществото на „Ла Скала“ в пълния блясък. Интериорът на „Ла Скала“ е белязан от червеното кадифе – тапицерията на креслата, както и голямата завеса на сцената, което изпъква още повече на златистата украса в неокласически стил. В миналото, партерът е бил предназначен за правостоящи, а залата е била осветена от свещи, разположени по балконите. Така аристокрацията често пъти се е прибирала с окапани от восък тоалети. Впоследствие, на партера са поставени златисти кресла, свещите се заменят с маслени лампи, а по-късно на помощ идва и електричеството. Огромният полюлей, който приковава вниманието в средата на залата, е изработен през 1860 г. във Венеция от местни занаятчии по дизайн на Алесандро Санкирико и съдържа точно 365 лампи. Залата на „Ла Скала“ събира 2 200 места, от които 678 са на партера (platea). Останалите са разпределени на 6 етажа, от които първите 4 етажа са с ложи (Palcho I, Paclho II, Palcho III и Palcho IV), а последните 2 са галерийни етажи (Prima Galeria и Seconda Galeria). Респективно, най-скъпите билети са за партерната зона, а най-евтините – за балконите на последните етажи. За най-доброто място – кралската ложа (“Palco Reale”), разположено точно срещу сцената, не се продават билети. Местата там са 20 на брой и винаги са били запазвани за определен кръг от хора, като през годините това са били различните аристократични фамилии като Савойската династия и Хабсбургите, а в днешно време там сядат представителите на властта. Озвучението е от изключително високо ниво, като добрата акустика е замислена още с проектирането на залата. Залата е в традиционен италиански стил с форма на „подкова“, появил се за пръв път в Неапол с Кралския театър „Сан Карло“ през 1737 г. Приема се, че този тип форма на залите създава най-добра акустика и от тогава се е наложил като модел за проектиране на оперните сцени в света. „Ла Скала“ е проектирана в периода 1776 – 1778 от архитект Джузепе Пиермарини и олицетворява амбицията на Миланската аристокрация да има своя социален кът. Финансирането на строителството е изцяло от дарения, като в него се включват над 90 благороднически фамилии. През годините са правени доста промени, но без да се нарушава неокласическия стил на сградата. Първоначално, оркестърът е бил на нивото на сцената, но „слиза“ на едно ниво под нея с оформянето на т.нар. „оркестърна яма“(„golfo mistico“ ит., или „orchestra pit” англ. – бел. а.). Бомбардировките през Втората световна война дори срутват покрива и повреждат сериозно стените на театъра, което е последвано от сериозна реконструкция. Последният голям ремонт пък приключва през 2004 г., като струва над 60 милиона евро и на театъра са необходими 2 години, за да си възвърне сумата. В периода 2002 – 2004 г., „Ла Скала“ е затворена и представленията са пренасочени към новопостроения Театър „Арчимболди“. Архитектът Марио Бота, отговорен за ремонта, взима решение да бъдат премахнати червените килими по пода на партера и балконите, като ги заменя с паркет и добавя някои съвременни елементи като електронното либрето. В галериите на високите етажи пък са поставени седалки за лоджиститете, приковани за пода, които до тогава са били основно правостоящи. А миланските лоджонисти – като стана дума за тях, това е бурната аудитория, която окупира местата по балконите, която освирква дори Лучано Павароти и заради която някои тенори отказват да пеят в Милано. Те имат важно място в историята на „Ла Скала“, защото се утвърждават като оперни критици през годините и дори регистрират асоциация „Amici del Loggione”. Според тях, посетителите извън балконите нямат музикални подбуди, а си купуват скъпи билети, за да покажат новия си тоалет. Веднъж, след освиркване, диригентът Рикардо Мути дори влиза в диалог с тях по време на концерт и ги репликира с „Това е опера, а не цирк“. Администрацията на театъра предприема редица стъпки да ги озапти. Често се провеждат и „възпитателни“ срещи между асоциацията и администрацията, като целта е лоджистите просто да се въздържат от аплодисменти, а не да освиркват, когато са недоволни. Така и аз, очаквам с интерес реакцията им по време на „Двамата Фоскари“, най-вече заради участието на Пласидо Доминго в баритон роля.

Постановката

Този сезон най-очаквани са „Двамата Фоскари“ с Пласидо Доминго и „Риголето“ с Виторио Григоло. Свободни места вече не се виждат, лампите изгасят и след като оповестят забраната за запис, представлението започва. Пласидо Доминго изпълнява ролята на Франческо Фоскари (баритон). Тенор е Франческо Мели в ролята на Джакопо Фоскари, а Анна Пирози е сопрано в ролята на Лукреция Контарини. Трагедията е по действителен случай и обстановката ни пренася в Двореца на дожите във Венеция, 1456 година. Франческо Фоскари е дож на Венецианската република и се опитва да спаси сина си Джакопо от доживотно изгнание на остров Крит. Това е второто дело срещу Джакопо, който е върнат във Венеция, за да бъде съден за предателство. Въпреки, че баща му е дож, той трябва да отговаря пред най-тайнствената и могъща инстанция във Венеция – Съветът на десетте. Пред тях всички – патриции и плебеи – са равни. На делото присъства и съпругата на Джакопо – Лукреция. Въпреки свидетелствата на Лукреция и Франческо, Съветът показва написано от Джакопо писмо, което го уличава в престъпление и го осъжда на заточение на остров Крит. Впоследствие се оказва, че е невинен, но вече е твърде късно и Джакопо намира смъртта си в изгнание. След новината за кончината, Франческо Фоскари абдикира от поста дож на Венеция и седмица по-късно също умира. Това предизвиква широк обществен отзвук и въпреки обтегнатите му отношения със Съвета на десетте, бива погребан с държавни почести. Тази история вдъхновява водещото перо на Английския Романтизъм Лорд Байрон и през 1821 г. той публикува своята пиеса “Двамата Фоскари: Историческа трагедия” в пет действия. Няколко години по-късно Верди композира “Двамата Фоскари” с либрето на Франческо Мария Пиаве, за да може днес да се превърне в една от най-завладяващите трагедии. Изпълнението на състава е безупречно, посетителите са доволни и показателно за това са мощните възгласи „Браво! Брависимо!“ от балконите на „Ла Скала“ Въпреки своите 71 години, Пласидо продължава да показва, че в момента е не само най-добрия тенор, но и мъжки оперен певец. А критичната публика на „Ла Скала“ му отдава заслуженото. Малко след 23.00 ч., представлението приключва. Отново бурни аплодисменти, този път за всички изпълнители по отделно и хората започват да си тръгват. Един обикновен посетител като мен, далеч от оперните познания на лоджонистите, вътрешно също извиква едно „Браво, брависимо, Пласидо!“, преди да се отправи към изхода на това завлазяващо място. А някъде в този момент разбирам и мащаба на онова, което са постигнали всички български изпълнители, пяли на тази сцена. „Браво“ и на тях!

1 Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.