Океан в планината: Титикака

Автор: Данаил Алеков

Титикака е най-високопланинското езеро в света и е разположено на 3 812 м. надморска височина в Андите, между Боливия и Перу. То е второто най-голямо езеро в Южна Америка след Маракайбо и заема площ от 8370 кв. км.  Това бяха нещата, за които бях сигурен от предварителнита ми познания за Титикака, а въпросителната относно животът на хората при тези условия беше голяма. Мястото е идеална точка за аклиматизация към надморската височина в региона, а впечатляващите пейзажи правят отбиването тук задължителен елемент при всяко посещение до Мачу Пикчу.
Перуански бряг
Намирам се в Пуно, 100-хиляден град на езерото Титикака, разположен на Перуанския бряг. Заради близостта си до Мачу Пикчу, развитието на туризма в региона е съществено дори в малък град като този, населен предимно с индианци. Отбиването тук обикновено е част от маршрута Ла Паз – Куско, популярен сред бекпекърите. В моя случай, съм хванал нощен автобус от Куско и след безсънна нощ по високопланински пътища, имам привилегията да наблюдавам изгрева над водния хоризонт от брега. Градът сам по себе си не впечатлява с нищо, особено след прекарано известно време в Андите и на фона на останалите градове. Целият туристически поток е насочен към езерото, а най-посещаваната „атракция“ в града е Боливийското консулство. Границата е близо и миграционните служби в Боливия таксуват повечето туристи с т. нар. реципрочни такси, като за граждани на България тя е $50. Предварително издадена виза от Пуно обаче не струва нищо и отнема 15 минути при изрядни документи. Стриктните боливийски закони на границата, касаят дори перуанците, а единствените привилегировани са индианците от племето аймара. По-голямата част от тях живеят в Боливия, а братята им от перуанската страна не подлежат на миграционен контрол. Регионът около Пуно е населен предимно с индианци, а градът за тях е нещо като входна точка към света.
Плаващите острови Урос
Отправям се към пристанището, където ме очаква може би най-интересната страна на Титикака. Само на 7 километра навътре в езерото, са разположени 70 плаващи острова, изградени върху слой от тортора –характерна за региона разновидност на тръстиката. На това уникално място живеят оцелелите потомци от племето Уру. Благодарение на търговията им с индианците от брега, а и заради техните способности да оцеляват в трудна среда, днес са оцелели близо 2000 души от Уру. Животът им е бил изключително труден, като паралелно с осигуряването на прехраната, трябвад да внимават да не потънат и да не замръзнат. Тайната на живота в плаващ остров като този, е в периодичното обновяване на тръстиковата платформа. Днес, очаквано, тяхното съществуване е свързано предимно с туристите – всяка лодка ще ви закара до там срещу 30 перуански солес / 10 долара. Местните жители дори са развили туристическите услуги като предлагат различни сувенири и дори паспортни печати. Мащабът на езерото Титиката може да се види едва след отплаване от пристанището. Стотици лодки с местни рибари кръстосват водите ежедневно в търсене на улов. Безкрайният хоризонт, който се открива в далечината, създава усещане за океан. Една от теориите за Атландита е свързана именно с езерото Титикака и много учени твърдят, че на дъното на езерото лежат останките на изгубената цивилизация. Древният град Тиахуанако и столица на едноименната империя се намира в Боливия, недалеч от езерото. Смята се, че в миналото там е имало океан, тъй като в града са открити останки от пристанище, а в езерото живеят океански риби, характерни за соленоводни басейни. През 2000 г. научна експедиция открива останки от древен град на дъното на Титикака, което допълнително засилва теорията за Атлантида.
¡Bienvenidos a Bolivia!
След кратка обиколка на плаващите острови, работата ми от тази страна на езерото се изчерпва и се отправям към Боливия. На пръв поглед, от другата страна на езерото всичко е същото, но с едно изключение – намирам се в най-изолираната страна от Южна Америка. Страната е заключена от високите планини на запад и от Амазонския басейн на изток, а стриктният пропусквателен режим допълнително затваря границите. Всичко това се отразява на икономиката в региона, като животът на местните е зависим изцяло от планината и езерото. Първият град, в който се отбивам от Боливийската част на езерото, е Копакабана. Градчето е идеална възможност да се адаптирам за това, което ме очаква в Боливия. Езерото Титикака снабдява цялата страна с всякакви разновидности риба, като най-популярното ястие в Копакабана е пържената пъстърва (pesca de trucha). Тя се различава доста от познатата ни разновидност, а други интересни риби тук са karachi (лат. Orestias luteus), mauri (лат. Trichomycterus dispar), и pejerrey (лат. Odontesthes bonariensis). Те се срещат само в Титикака и благодарение на това, в страна без излаз на море или океан като Боливия, се консумира винаги прясна риба. Коката – национален символ След няколко стъпки нагоре по един от хълмовете около Копакабана, пред мен се открива красива гледка към безкрайното езеро. Необходим ми е цял час наблюдение от тази перспектива, за да осъзная реално къде съм, а и да се насладя на гледката. В този момент, GPS алтиметърът ме уведомява, че съм на 4 023 м. надморска височина. Това означава и първият покорен 4-хилядник, без каквито и да е умения в планинското катерене. Разреденият килсород не ми се отразява, или поне така се надявам, защото все още не съм имал проблеми с дишането. Основен лек за справяне с т.нар. височинна болест, са листата от кока, които се пият като чай, или известен като „мате де кока“. В региона има доста плантации от растението, известно с наркотичните си свойства, отглеждано от индианските племена. За тях, това е национален символ и държавата е регламентирала отглеждането и продажбата на листата за нуждите на обществото – използват го като готварска подправка, чай, източник на енергия, лекарство за височинна болест, дори и в мохитото се слагат листа от кока, вместо познатата мента. Време е да тръгвам от тук и да продължа пътя си към Ла Паз – най-високопланинската столица в света, на близо 5 часа път от тук. Слънцето залязва на хоризонта и шофьорът на автобуса любезно уведомява пътниците, че фаровете не работят. Единодушното решение на всички пътници е, автобусът да продължи без фарове в сумрака, по стръмния високопланински път, до най-близкия град – Сан Педро де Тикина. Там ни предстои една последна среща с Титикака – нощен ферибот до отсрещния бряг на езерото – Сан Пабло де Тикина.
сп. Икономист