Трябваше да реша дали ще съм от гласуващите. Или не. Мнозина казват, че трябва да гласувам поради тази и тази причина. Други – напротив. Ситуацията само на пръв поглед е трудна за разрешаване. Не е както някога да те дебнат, да те записват и така нататък. После трябва да даваш обяснения пред партийното и безпартийното бюро, и навсякъде другаде, ако не си се явил навреме. Иначе както обикновено в неделя ще ходим с Ицо на екскурзия. Така мислих, докато след около час вече вървях към обичайното място за среща. След като вече изминаха десетина години откакто и двамата се разведохме всяка неделя се срещаме на този ъгъл. И тръгваме към планината. Чудех се дали Ицо ще ме попита дали съм гласувал. Едва ли. Не обича да се меси в намеренията и работата на другите. Не че да гласуваш е кой знае какво. Но пък и да оставим развоя на събитията в ръцете на хора, на които нямам никакво доверие, също не е желателно. Наближих ъгъл, той стана от пейката и тръгнахме по уличката към трамвайната спирка. След няколко крачки, както обикновено исках да уточним маршрута за екскурзията.
Първоначално си помислих, че той е още под впечатление на гласуването си. Трябваше да изразим предпочитанията си към по-малкото зло. Както обикновено. И по пътя на еволюционното развитие злото, както се надяваме, ще става по-малко и по-малко, докато съвсем изчезне. Тогава всички ще заживеем в мир и любов. Но както вече знаем от предишните години, гласуваш ли за по-малкото зло, накрая се оказва, че по-малкото зло не съществува. Винаги е голямо. И не се смалява от гласуване за „по-малкото зло”. Злото, съществува ли по-дълго време, винаги е голямо. По-често е огромно. Краси! – чух гласа на Ицето. Какво? – реагирах веднага малко стреснат. Ами, мисля си, дали не е правилно да съобщим, че излизаме в планината. На кого смяташ, че трябва да го кажем? Да нямаш предвид някакви мацки. И двамата сме хора преминали възрастта, от която нататък активността по отношение на другия пол става в масовия случай по-скоро символична. Но често се подкачаме така, за мацките. На никакви мацки няма да казваме, прекъсна ме Ицето. Нали си спомняш за тези трите момчета, дето ги търсиха в планината с цяла потеря от планински спасители, войска, вертолети и така нататък, дори са участвали и доброволци на хонорар. Знаеш ли колко ми пука кой къде се е изгубил – реагирах небрежно. – Ама никак. И как после ги търсили, и дори ги намерили. Спомням си нещо, разбира се. Вече бяхме стигнали спирката на петицата, но Ицето ме задърпа. Да не съм бързал. Ама защо да не бързам, Ице. Като напече след два-три часа онова ми ти пролетно слънце, трудно ще се върви нагоре. И трябва да си направим застраховки, продължи Ицето. Иначе после, не дай Боже нещо да ни се случи, ще се наложи да плащаме на спасителите си.
Много не го разбирах, но си казах, че е по-добре да говорим на тази тема, отколкото за изборите. Ицо е бивш психиатър и обича да прави клинични анализи на разните там кандидати за всичко, от където се лапа. В случая ставаше дума за европейски пари, нямаше как да го забравя. Изпокрадоха каквото имаше за крадене у нас, и сега Европа ги интересуваше повече. Все същите хора са. Но Ицо, макар малко да ми досади с неговите застраховки и така нататък опасения за излизането ни в планината, не отваряше дума кого ли сме избрали в парламента на Европа. Няма да го питам за кого е пуснал бюлетина, гласувал ли е въобще, щом и той не ме пита. Продължи да разсъждава за положението в планината. След като нямам застраховка, каза Ицо, представяш ли си колко трябва да плащаме, ако се наложи да ползваме помощ. Замислих се. Можеше да се окаже прав. Теоретично. На практика беше друго. Несмело предположих: искаш да кажеш, че ако например като се качим на Копитото стъпя накриво, да речем, и си счупя крака, после трябва да плащам. Няма да плащаш, ако те сваля на гръб.
Наложи ли се да викаме помощ, оказа се, по-късно ще ни изчислят какви пари са изразходвали за спасяването ни. А ти можеш ли да ми помогнеш, ако наистина се случи нещо такова. Зависи какво е счупването. Можеш ли да стъпваш на здравия крак ще направя какво трябва, за да стигнем обратно Княжево. Слязохме от петицата и тръгнахме нагоре. Признавам, не ми беше приятен този разговор. Но пък на вечните кандидати за всичко, как обикновено им казвам, на които ту им запомням имената, ту ги забравям. Няма заради какво чак толкова трайно да ги помня. Освен ако стане възможно да им се потърси сметка, че съсипаха държавата. И докараха толкова хора до просешка тояга. Не, не е правилен израза. Докараха маса хора до пред боклукчийските кофи. Сигурно и по това сме на едно от първите места в Европа: брой на хора, които се издържат от боклукчийските кофи. Какво ли толкова намират там. Сигурно намират, щом продължават да ровят.
Ицо се интересуваше повече какви вероятности има пред себе си той, пък и аз, след като вече сме в планината. Поуморили сме се, отминахме поредната пейка, и продължихме да се катерим нагоре. Ако се загубим, каза той, да знаеш, че може да стане направо страшно. Няма как да се загубим, заявих категорично. Планината отдавна не планина, а парк. Така си мислим ние, остро реагира Ицо. Ние я наричаме парк, но щом можеш да срещнеш мечка или вълк, или да се извие такава буря, че да западат високите борове, значи е планина. Пък ние нека мислим, че е парк. Сега разсъждавам само върху вероятните ситуации. Трябва ли да вдигнат хеликоптер, после трябва да платим надниците на пилотите. И за ползването на хеликоптера. И за горивото. И за всичко останало, което са изразходвали, докато са ни търсили. Направо страшно ми става, след като разполагам само с една пенсия. Щото ние двамата с каква друго разполагаме? Продължавахме да се катерим по познатата пътека. Отивахме към „Старческите поляни”, както им казвахме. Всичко ни беше от познато по-познато. Нямаше шанс да се загубим през следващите часове. Тук, както се казва, всяко камъче ни беше известно. Бяхме минавали по пътеката стотици и дори хиляди пъти. Въобще не ставаше дума дали сме гласували или не. Кой е спечелил и кой – загубил. Все още разсъждавахме за ужаса, ако се загубиш в планината. Или претърпиш злополука. Разговорът беше значително по-интересен от сравнителния психопатологически анализ, който Ицо обикновено прави, започне ли да обсъжда кандидатите за всичко, както продължавам да ги наричам. Негово професионално изкривяване. Или тяхно.
Be the first to comment