След като цяла сутрин търсих работа, сега, когато слънцето още е високо и топли, сядам на стъпалата пред блока. Харесвам тези спокойни минути. Направил съм каквото трябва, изслушал съм всички така наречени работодатели и съм доволен… Никаква друга реакция в отговор, освен нормалното псуване, изляза ли на улицата. Иначе ги слушам. И не губя надежда, че някой има намерение да върши някаква полезна дейност. И следователно ще се нуждае от съзнателен работник. Затова отговарям на въпросите. Иначе всичко ми е от ясно по-ясно. Но не съм се озлобил, както понякога мисля, че трябва да се озлобя. И както мнозина са се озлобили. Очаквам от общуването, докато обяснявам какво търся и какво очаквам – те ще предложат, ще възникне нормална човешка симпатия. Но установявам, че не е така. По-често не е. Озлобени са и тези, които имат пари, и другите, които нямат. Но аз не съм. Достатъчно ми е, че слънцето стопля страните ми. А вече виждам, че един мой приятел тича към мене. Шаро със сигурност ме обича. И аз го обичам. И докато го галя между ушите, а той се опитва да близне ръката ми, се замислих какво събира хората. И какво ги разделя.
Няколко човека, за да са заедно, трябва да изпитват добри чувства помежду си. Не е задължително да се обичат. Но ако се съмняват в добрите си намерения, ако доносничат един срещу друг или откровено се мразят, по-естествено е да са сами. Тогава изпускат гумите на съседа, пробиват ги с шило, режат ги или правят други мизерии. Такива хора едва ли ще направят нещо заедно. Обичат ли се хората, дори с обикновената обич, когато гледат в една посока, говорят приятелски, приятно им е да се видят рано сутрин и късно вечер, все нещо ще свършат. Даже да не е непременно работа, от която се печели, накрая ще спечелят.
Но все по-често лично аз съм единак. Усмихвам се, подавам ръка, а ме гледат със съмнение. И даже враждебно. Няма да влизам в подробности. И май няма нужда. Доста ясно ми изглежда всичко. Обитаваме една територия. Живеем обикновено в съседни къщи или входове. Но нашите хора все по-рядко изпитват чувства, които им помага да са заедно. По-лесно и по-безопасно им се струва, ако не си обръщат внимание. Отминават, без да се поздравяват. Макар да знаят точно на кой етаж живееш. И дори как се казваш. А в доста случаи някои направо се мразят. Нямат особена причина. И не им е нужна. Мразят си ей така. Струва им се, че омразата ги пази от чуждата омраза.
Продължавам да галя Шаро между ушите, а той се е укротил в краката ми. Приятно е, че не съм сам. Продължавам да мисля за любовта и омразата. Което е и размисъл за войната и мира. За доброто и лошото. За черното и бялото. За чистото и неопетнено в човешко същество. И за жестоко смачканото. И в движение установявам, че една част от тези чувства, колкото и да са нахвърляни на едро, липсват във всекидневието. Винаги съм мислил, че обичта е най-важна. Не само когато съм бил влюбен. Не можеш постоянно да съм влюбен. Но и разновидностите на любовта са по-приемливи от омразата. Според мен.
Обичта като желание да помогнеш на съседа, на приятеля и дори на врага, ако е изпаднал в беда. Нали с врага, случва се, да сте учили в съседни класове. Или е живял на същата улица. Но у нас е трудно да се обича даже и по обичайния начин. От който се раждат деца. Младите отидоха да живеят другаде. Емигранти са. И повечето нямат намерение да се връщат. Разбрали са, каквото и аз съм разбрал – у нас постоянно се увеличават тези, които мразят. И пречат на обичта. Ето, аз живея в този блок вече десет години, а не познавам хората в нашия вход. Ще кажете, какво от това. Вие също не ги познавате. Но кога ще заобичам някой от тях. Или поне да станем приятели. И кога поне ще се запозная с хората от съседния вход. Питам просто така. Макар да ми е ясен отговорът: никога.. .
Шаро вдига глава да ме подсети, че иска да не спирам с галенето. И продължавам. Разбирам го, животът му е труден. По цял ден брани територията си… Налага му се постоянно да лае и да се зъби. Затова има нужда от внимание. Същевременно продължих да размишлявам върху недостига на обич между хората у нас. По-лесно да се говори за безпомощност, подозрение, несигурност и безпричинна омраза, става ли дума за обичайните ни отношения. Най-лесно и естествено ни се струва да обичаме децата си. Но и това не винаги е така. Някои и тогава успяват да мразят. Даже и към децата не проявяваме само обич. Не ми се говори за войните между близки и далечни роднини. Или съседи. Хвърлят боклука пред отсрещната врата. Или заливат изтривалката с бензин. И я палят. Правят си и по-отвратителни номера.
Освен кварталните омрази, с подобна интензивност са и идейните. Комунистите мразят демократите. И обратно. От турската партия мразят българите, вероятно защото България не е Турция. А българите ги мразят, защото се съмняват, че ги управляват не само от България, а и от Турция. От циганската партия мразят българите заради детските надбавки. Не са като в Западна Европа. Българите пък мразят циганите, защото с кражби си увеличават детските надбавки. Арменци, евреи и гагаузи са недоволни, че не ги мразят достатъчно. Червеният цвят мрази синия. Синият мрази червения. И подозира в измама зеления. Но има и идейни пилигрими. Те ту са червени, ту сини, ту зелени… Всякакви са готови да бъдат. На пръв поглед изглеждат по-приемливи. С потенциала за различна идейна привързаност. Вероятно е форма на своеобразен партиен промискуитет. Все пак любов. С тяхна помощ, реших, ще запазим любовната температура на партийните взаимоотношения. Но не трябваше да разсъждавам дълго, за да установя, че и при тях не става дума само за привързаност и обич. Или и да става, причините са други.
Разбираш ли, Шаро, попитах моя приятел. Скоро всички у нас само ще се мразят. Омразата ще стане каквото беше любовта преди време. Хората ще се събират да живеят заедно не по любов, а по омраза. Така ще се правят семействата и приятелските компании. Всички ще се мразят и ще се ненавиждат. И партиите по този начин ще се организират. В основата им ще бъде ненавистта и откровената омраза един към друг и към определени идеи. Тогава, в известен смисъл, ще се окажем по-близо до истинското ни състояние. Няма да има нужда от лицемерие и преструване. Отдавна е по-лесно да мразиш. И май няма кой знае какво да се промени. Но изключвам себе си от общата група. Вече сте забрали защо. Имам кого да обичам.
Be the first to comment