Евроизборите – шоуто трябва да продължи

Предпазлива и непредсказуема. Това са думите, с които най-точно може да се опише политическата ситуация преди началния сигнал на предизборната евронадпревара. Политическите анализатори все още гледат на евровота през призмата на неизвестното. И няма как да бъде иначе. Повечето от тях очакват покани от онези политически централи, готови да ги купят. А останалите, все още свободни и независими, залагат на името си, за да могат в бъдеще да осребрят знания и идеи. Никой от тях не би се наел да прогнозира нещо, над което тегне по-гъста от мъглата, която затисна софийските улици в навечерието на 10-ти януари. Не и когато над София все още е надвиснала сянката, малко прокъсана и поизбледняла, на летните протести. До самия вот политиците и подопечните им ще останат на нокти, защото всяка погрешна фраза, крива стъпка или непремерен жест може да стовари върху тях удар, от който трудно биха се изправили. А всички, и без съмнение, искат да влязат в боя за еврокресла с изправен гръбнак, за да излязат от него с по-богато и гордо оперение. Залогът е висок. За някои от играчите евровотът е цената за оставане на политическата сцена въобще. Затова те ще са готови да хвърлят всичко в огъня. Социолозите лесно прогнозират ниска избирателна активност на изборите през май, но отсега е ясно, че партиите ще заплатят висока цена за всеки глас. Удари под кръста, компромати, черен пиар, пикантни снимки, неочаквани разкрития за миналото на някои от кандидатите, имотни декларации, укрити доходи и задкулисни влияния. Очакват ни истински опасни връзки в името на само 17 бъдещи депутати в Брюксел.
Основният проблем пред партиите до месец май, когато хората ще идат до урните, ще е как да мотивират хората от т. нар. широка периферия. Твърдите ядра така или иначе ще бъдат мобилизирани. Избори обаче никога не са се решавали само от тях. Гласовете на колебаещите се, на тези, които гласуват реактивно и в последния момент, на хората, които отдавна са загърбили политиката, трябва да бъдат привлечени за един или друг отбор.
Но как да стане това…
През последните години нито един политик не се е осмелил да говори по същество за европейското ни бъдеще. Темата за съюза, в който сме равноправен член, се измести от злоупотребите с евросредства, от ограниченията, които анонимните еврочиновници спускаха върху фискалната ни политика, от ограниченията, които самите европейци ни налагаха по отношение на работния им пазар. Всичко европейско, на което до 2007-ма гледахме с надежда, се сведе до справедливо недоверие, което прерасна в съмнение, а накрая финишира в скептицизъм, богато подклаждан от високомерното отношение на старите към новите в съюза. Световната, а и родна икономическа криза, допълнително сведе европейската тема до хроника в съзнанието на обикновените хора. Повечето от тях, особено онези, които не са политически ангажирани, дори не знаят имената на своите евродепутати. А дори те да им са известни медиите рядко правят достояние на широките публики свършеното от последните в европарламента. Тоест, Европа не е това, което беше в съзнанието ни само допреди няколко години и ще трябва да мине поне още десетилетие, докато тя самата се отърси от проблемите.
В ситуация на евроскептицизъм на сцената логично излизат националистическите партии. Затова и при тях надпреварата ще бъде най-сериозна. На този терен и у нас се състезават АТАКА, НФСБ и ВМРО, като последните клонят към партията на Бареков. Волен и неговите хора не веднъж са минавали през огъня, за да се издигнат над него като феникс. Последните скандали около лидера на партията са знак, че това е на път да се случи още веднъж. НФСБ нямат никакъв шанс да попаднат в окото на камерите и да достигнат популярността на Сидеров от последните дни. Един само авиоскандал постигна толкова, колкото нито НФСБ, нито дори реформаторите успяха да постигнат за последните 6 месеца. Защото и без да се лъжем, когато евроскептицизмът е в ход, единственото, което ще реши изборите е рейтингът, но така, както го разбират телевизиите.
Бързият пикантен скандал, удар в гръб или иначе казано шоуто. Само предизвиканият в последния момент избирател може да напомпа самочувствието на партийните централи с пусната бюлетина. Затова партиите ще подходят към избирателите така, както телевизиите подхождат към своите зрители. Реформаторският блок няма как да убеди хората да идат да гласуват, ако единственото, което ще получат от този вот е да видят Кунева в роля, в която вече са я виждали. Същото важи не само за реформаторите, но и за ГЕРБ, а и БСП. Но ако ГЕРБ, БСП и ДПС със сигурност ще имат депутати в еврокресла, това все още не може да се каже за останалите. Затова и битката при тях ще бъде зрелищна, а възможно е и опасна.
Реформаторите никога не биха признали докрай любовта си към ГЕРБ. Това би отблъснало и последните, които все още им се надяват. ГЕРБ от своя страна ще продължат да доминират в сложната им връзка просто, защото са по-голямата партия под общата шапка на ЕНП. Последните пък ще активизират своите хора с визити у нас, чрез които да ни повлияят. Европейската десница има защо да бъде изплашена, тъй като бедността, безработицата и безпътицата тласкат избирателите към социалистите.
На родна почва евроскептицизмът налива масло в огъня на националистите, а бедността ще напомпа мускулите на популистите. А от тях се страхуват не само нашите традиционни партии, а и европейците. Но и пътят към изхода от тази ситуация е затворен.
Колкото и да се опитват водещите политици да преоблекат евроизборите просто като репетиция за по-важния вот, този за национален парламент, едва ли ще им се получи. Евроизборите не решават непосредствени проблеми, а хората са уморени, а някои и отвратени от политиката. От началото на нашето членство в ЕС трудно би се намерил обикновен човек, който да говори с възторг за съюза. Високопарните думи за ценности също не вършат работа. Та, те не успяха да пробият на родна почва през юни, когато протестите все още имаха шанс да завладеят не само улиците, а съзнанието на мнозинството от хората. Да ги убедят, че си струва да се бориш за нещо повече от обикновена смяна по върховете. Тоест, европейската риторика може да се смята за затворена страница на този вот отсега. Тя няма да доведе до нищо съществено. Не вдъхновява, не гарантира сигурност, работни места, бъдеще.
Броят на бюлетините в урните през май ще се реши не толкова от дебат по същество, а от това, в което самите политици превърнаха политиката.  Откакто един откровено медиен продукт, какъвто бе Бойко Борисов, спечели изборите, а преди това спасителят, в лицето на царя, разцепи двуполюсния модел, не може да се очаква нищо друго освен дълго пързаляне надолу по същата плоскост.
А още по-лошото е, че именно на тези избори ще лъсне тоталната безпомощност на политическата класа.
Евроизборите ще избистрят докрай убеждението, че избираме политици, които след това много бързо забравят за нас. Затова хората са склонни да се хвърлят в обятията на първия, който им се яви на крака и им обещае всичко, за което досега останалите са били по-скоро предпазливи. Единственият, който отговаря на тези условия, е популистът. Той именно ще бъде голямата, но добре отглеждана и старателно поливана, изненада. Другият е владеещият до съвършенство яростната риторика. Националистът. И партиите, на родна, и на европейска почва, в бъдеще ще трябва да се съобразяват с тях.
Докато това се случи избирателят, колкото и да му е додеяло, ще трябва да се включи в шоуто. Някои по задължение, други, защото в последния момент искат да отмъстят някому, трети, защото просто не са гъбари или рибари и в този ден Х през май ще си бъдат вкъщи. Останалото ще го решат телевизорите. Не би било лошо тв-каналите да излъчват директно от борда на самолетите.
Защото ще бъде истинско риалити. По законите на медийно създадените продукти – нищо общо с истината, но show must go on.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.