Двамата Самуиловци

Всички ходят да разглеждат паметника на цар Самуил. Реших и аз да отида. Ей така, мярна ми се в главата като намерение. Не бях сигурен, че ще го направя точно в този момент. Във всеки случай любопитството ми беше по-силно от съмнението дали желая да видя отблизо паметника. Толкова се говореше за него. Реално имам представа какво представлява. Във всеки вестник поместват негови снимки. А и по телевизията го показват. Ама друго е да го видя със собствените си очи. И да разбера на чия страна съм, дали на тези, които го оплюват, или на другите, дето му се възхищават. Продължавах да се колебая дали първо да си взема кафе от будката на спирката. Така ще имам време да поразмисля какво повече искам да направя. Или да продължа, може да не е точно към паметника на цар Самуил, а в някаква друга посока. Това щях да го направя съвсем без да се замислям. Защото имам безброй други проблеми. Няма да ги изброявам, повечето са банални, като на всеки човек наоколо. Дори не ми се мисли за тях. Ама само като се сетех съвсем не ми се занимаваше с паметника на цар Самуил. С времето също беше се превърнал в проблем. Нещо много характерно за нашенската българска ситуация. И от паметниците, новопостроени, или издигнати преди хиляда години, единствено проблеми си създаваме. Светели му очите на царя. Да им умра на… всъщност… И така нататък!

Точно тогава настигнах един приятел. Живееше някъде наблизо. Не особено близък, но можех лесно да го разпозная и в гръб. Накуцва с десния крак. Или с левия. Не, с десния, виждаше се съвсем ясно, докато ускорих ход да го настигна. Сложих внимателно ръка на рамото му, поздравих го. Той също ме поздрави. Повървяхме и го попитах: Дразни ли те, че очите на цар Самуил светели нощем. Нещо друго ме дразни, отговори бързо той, сякаш ме беше чакал да се изравня с него, да повървим, и да му задам точно този въпрос. Това затвърди впечатлението ми, че напоследък хората масово говореха за паметника. Статуята, и като размер, и като изражение на лицето, изглежда доста неочаквана за публиката, отбелязах колкото да продължим разговора. Имам предвид тези, които постоянно се навъртат наоколо. Снима царя, и себе си снимат.

Признавам, че все още не бях сигурен дали ще отида да видя как светят очите на царувалият някога владетел. Но ми беше приятно да поговорим по темата. Имах престава каква е причината да го увековечат. Спомням си едно друго от учебника по история. Състоянието ми беше малко по-особено, защото цял следобед монтирах една кухня. Такъв ми е бизнеса, както се казва. И сега, доста уморен, трябваше да реша как да прекарам няколкото свободни часа, с които разполагах. Можех да кажа довиждане на този приятел и да се прибера вкъщи. Тогава трябваше да гледам телевизия. Или да не гледам. Ако ми се доспи, и го приема като протест срещу всички тъпотии, на които ме принуждават да обръщам внимание. Със сигурност щяха да говорят за цар Самуил, помислих. Основна тема както на сутрешните, така и на вечерните предавания. И за светещите му очи.

Има достатъчно хора, на които паметникът харесва, продължих аз. Все пак е български владетел, а казват, че в столицата нямало паметник на никакъв друг български цар. Все на чужди, когато освободители, кога поробители. Кич, пълен кич, възкликна приятелят до мене. Ама много тъжно го възкликна, сякаш не за паметника говореше, а за нещо значително по-близко му и по-интимно се отнасяше. То всичко наоколо, и политиката, заедно с политиците, и забавленията, и дори голяма част от така наречения всекидневен живот, е близо до кича. Или е пълен кич. Та затова и паметник, токова внушителен като размер, и със светещи в тъмнината очи, се приема по този начин. Друго искам да кажа, обади се приятелят до мене и още по-отчетливо започна да накуцва. Явно, каквото и да споделяше по темата му се отразяваше на ходенето. Той, вече обясних, е висок човек, дори доста висок, поне половин глава над мене, но си имаше проблем. Накуцва. Не знам причината, а и не ме интересува, защото се виждаме и говорим от дъжд на вятър. Сега съвсем определено ходенето му се затрудни. Чак дотам да го е засегнала тази скулптора. Какво пък толкова?… Един обикновен… Даже нека е необикновен… Но паметник…

Съществуват толкова причини да сме от недоволни по-недоволни, че от паметника ли се беше разстроил толкова много. Не си заслужаваше. Тук той неочаквано избухна. Повиши тон, смръщи вежди. Иска ми се да отида да го видя този паметник. Много ми се иска. Дори ми се струва, че съм го виждал. И при мене случаят е подобен – успях да вметна. Не, извинявай, моя случай е съвсем друг. Имам желание да отида, и същевременно знам, че ще се почувствам ужасно. Трудно ще го понеса. Защото появата ми там ще превърне всичко в истински кич. Нали си представяш, от едната страна цар Самуил, царувал и водил войни, побеждавал и губил, от другата аз, представител на крадливото, алчно и завистливо потомство… Абе не знам!… Потомство ли съм?… Поколение ли?… Или обикновена молекула народ … Какъвто и да съм, не се харесвам в този си вид. Искам като застана срещу паметника, макар да не съм от камък, а и няма начин на съм толкова грамаден и величествен, да се чувствам в нещо равен на царя. Не знам дали си спомняш, и аз съм Самуил. Така се казвам. Това име са избрали майка ми и баща ми. Харесвали са го този цар. Възхищавали са се от морала му. От това, че е владетел, баровец, по съвременните мерки, е умрял от жалост към осакатените войници. И как, кажи ми, да застана срещу него. Ще бъде истински кич. Нали си представяш гледката. Представих си я. Само дето не виждах нищо чак толкова кичозно. От едната страна беше паметникът, който съм виждал на снимка и по телевизията. Със светещи очи. И с обикновени очи. От другата беше моят приятел Самуил. И колкото по-тъжен ставаше, толкова накуцването му беше по- мъчително.

 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.