Баладично писмо

Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

 

Робува си роба робията,
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

 

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.

 

Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

 

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни –
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
– Ще възкръснат ли в Българско живите!

 

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали –
двеста неми зловещи камбани.

 

По-мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.