Литературни бележки

Едва ли някога в българската литература е имало толкова много писатели с различни почерци. Дори и когато мнозина за известен период следват сходен начин на писане, има достатъчно други, които пишат напълно различно. Макар модите сравнително бързо да се променят, все още зависими от новите преводни заглавия, майсторството на българските писатели, преодолели сковаващия канон на соцреализма и неговите заместители, се развива и обогатява. Един от виртуозните съвременни автори, Милен Русков, станал известен първо като преводач, се изяви като завършен писател още с първите си два романа. Бяха изработени като бестселъри на световно ниво. Използвайки основни за българската литература образци превърна „Възвишение“, последния си за сега роман, във вдъхновяващо многочислена публика откровение за българското и българите. Интересно е, че и в трите романа писателят е толкова различен, че ако беше ги подписал с псевдоними, щеше да създаде проблем на литературните изследователи.

Друг изкусен стилист, Георги Господинов, в първите си поетични опити използваше успешно азиатски образци. По-късно убедително изпя по партитура на аниилковите грозно-хубави части от собствената биография, подправени с лирични иронии, например, към някогашното си учудване или възхищение от жълтите софийски павета. Характерно състояние за поколения водещи български писатели – разкрачени, образно казано, между селото /провинцията/, големия град и представителната литература. „Естествения” роман, заради качествата си, а и заради удобния обем, беше преведен на десетки езици, а „Физиката”, явно, съдържа всичко, което четящата и говореща за литература българска/ италианска публика харесва.
Силвия Томова също е доста различна в разказите и в единственият за сега, да го наречем, сериозен исторически роман, без това определение да изчерпва качествата му.

Мария Станкова също опитва различни почерци в поредица успешни прозаически текстове. Стефан Кисьов ту като Чарлз Буковски редуцира сложностите на всекидневния живот до разрешаване на наглед битови конфликти, ту с кътвонегътовска игривост раздипля сюжетите си, а в „Не будете сомнамбула“ дори и рисува като него. Продължава и успешният литературен карнавал на Алек Попов, абониран за основните литературни награди, който в последния си роман комично разигра и пренаписа героически моменти от партизанския епос. 
Върнем ли се назад ще си спомним колко нови и наново разцъфнали цветове се появиха по клоните на българската литература в началото на 90-те. Тогава „Литературен вестник” беше цедката, която пропускаше определен вид литературни текстове. Най-силно се усещаше влиянието й върху поезията: близка до непознатите, често забранявани и все по-актуални западни автори. Това от една страна. От друга имаше последователи на Константин Павлов, Ани Илков и Румен Леонидов,  Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Методиев и други, забранявани, известни главно в „невидимия салон“, или публикувани с идеологически обосновани извинения. Това бяха стожерите, около които тогава разхвърляха зърно младите таланти. След като започнаха да излизат новите книги на Екатерина Йосифова се появиха нейни многочислени последователи, понякога направо двойници, включително мъже. Привлечени от специфичната й способност от незначителни елементи на делничния живот да постига философско-психологически внушения за абсурда на човешкото съществуване.

„Литературен форум” беше по-демократичен. Там, освен актуалните за десетилетието автори публикуваше и, например, Николай Инджов, автор на сполучлива поезия. Което не попречи да публикуват донесенията и доносите му срещу лица, неспазвали каквото беше задължително да се спазва в близкото минало.

В „Словото” основно се изявяваха преквалифицирани соцреалисти, вече възпяващи с апломб прабългарските конски опашки и сърмените хоругви на историческите българските смелости, победи и достойнства в постоянно пременящ се исторически ракурс. Въпреки отделни сполучливи стихотворения, авторите дълго време бяха в очакване на нов „априлски пленум“ и директиви за разведряване и посока. Но литературните вестници отдавна са загубили тогавашното си значение.

Набиращите авторитет литературни конкурси често са по-реален критически център, от който се виждат върховете и средното ниво. И биват отхвърляни слабите произведения. Всъщност, последните конкурси за поезия породиха тези разхвърляни литературни бележки. Струва ми се естествен изборът на Оля Стоянова за победител в двата национални конкурса „Николай Кънчев” и „Иван Николов”, като във втория сподели Голямата награда с Йордан Евтимов. И двамата са с изграден стил на писане, разпознаваем и достатъчно привлекателен както за елитната публика, така и за евентуалния масов / често въображаем/ потребител на поезия. И наградените книги, и двамата автори имат корени в така нареченото автентично писане. Там връзката живот-литература е естествена и ненатрапчива. Но тогава защо не отличиха Станислава Станоева с не по-малко убедителни постижения в същата посока? Както и екстатичните опуси на Росен Карамфилов. Дали само да не се разтроят и разчетворят наградите и репрезентативното им тегло.
Отличеният с номинации и допълнителна награда Иво Рафаилов използва разнообразен културологичен материал за талантливите си поетически конструкции, напомнящи и други представители на подобна поезия. Дали това беше причината да не получи Голямата награда, според желанието на почитателите му. Почти същия въпрос можем да зададем и за новата книга на Илко Димитров, предишен носител на наградата, след като вече беше отличена поезията му, създавана от задавящи дъха философско-екзистенциални отломки. Ако бяха го наградили втори път, журито щеше да направи решителна крачка не само в недостатъчно изследвана у нас поетическа територия, но и нека признаем – не особено популярна. Както се разбра, книгата не била предложена на журито. Но класирането щеше да е значително по-представително, ако журито не обсъжда само изпратените от автори и издателства книги, а и само прояви активност. Иначе, следващия път може да получи само една /слаба/ книга със стихове. И тя да стане носител на Голямата награда. А и собственият подбор ще засили отговорността при номиниране и награждаване на оригинални автори. И по-категорично ще бъдат отсявани повтарящите се чужди модели, колкото и виртуозно да са изпълнени, или поне ще изпращат подобни заглавия в графата популярна литература.