Всеки от нас в ученическите си години е учил наизуст Ботевото стихотворение, посветено на прочутия воевода. Колко теми сме писали, колко анализи… А после го цитираме къде ли не. Но замисляли ли сме се защо поетът-революционер създава тази велика творба, този истински връх в поезията ни от онази епоха? Не, няма сега да ѝ правим поредния анализ. Говорим за Хаджи Димитър, все пак.
Та кое, все пак, е вдъхновило Ботев да напише стихотворението, без което не можеш да минеш в по-горен клас?
За Стефан Караджа, с когото Хаджи Димитър се бие рамо до рамо в една чета, всичко се знае: след като двамата, начело на чета от 127 души, заедно преминават Дунава на 6-ти юли при село Вардим, а после в местността Канлъдере край Вишовград водят тежки боеве с турците, Караджата е тежко ранен тежко и пленен. На 12-ти юли го отвеждат в Търново, оттам – в Русе, където извънредният съд, наречен криминален съвет, го осъжда на смърт чрез обесване. На 30-ти юли 1868-ма обаче, заради раните Караджата си отива от този свят в Русенския затвор, без да дочака екзекуцията.
Но какво се случва с Хаджи Димитър? Знае се със сигурност единствено, че четата съществува още 8 дни. Оттам насетне историята тъне в догадки. Така се раждат и легендите, че героят от Ботевото произведение е жив, а четата му продължава да действа в Балкана. Това и вдъхновява поета да възпее воеводата през 1873-та по вълшебен начин в най-известната си поема.
Според официалната версия, Хаджията е загинал на 18-ти юли под връх Бузлуджа, а което са намерени и много доказателства, както и очевидци. Затова и всяка година на тази дата се отбелязва гибелта на четата на Хаджи Димитър. Свещеници отслужват заупокойна молитва, традиция е и да се раздава и курбан. Винаги от Национален клуб „Традиция“ правят и възстановка на боевете между четниците и редовната турска войска и башибозук.
Кой е той?
Рожденото му име е Димитър Николов Асенов. Или, както всичко го знаем – Хаджи Димитър. Както всеки ще се досети – станал е хаджия, защото е посетил Йерусалим. Бил е само на 2 години, там го водят родителите му, които отиват на поклонение на Божи гроб. Роденият на 10-ти май 1840-та в Сливен („Градът на 100-те воеводи“) в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови, едва 22-годишен, през 1862-ра Хаджи Димитър хваща пушката и отива в Балкана с чета. Цяло лято той броди из планината. Две години по-късно става знаменосец в четата на своя съгражданин – Стоян войвода. Дружината е от 12 души и задачата ѝ е да убие търновския владика – гърк. Да, но… не успяват да си изпълнят поръчението. И не защото турците са им попречили. А защото… още преди старопрестолния град четата се разпада. Хаджи Димитър става новият воевода, който повежда дружината към Сливенския балкан.
На следващата – 1865-та,
Георги Раковски сформира нова чета.
В нея са и Хаджи Димитър, и Стефан Караджа. На 13-ти юни същата година въстаниците минават Дунава и потеглят към Котленския балкан, за да стигнат до прочутото хайдушко сборище Агликина поляна. Година по-късно начело на новата чета са трима: Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В Сливенския балкан дружината където се разделя на три. Там остават до есента, после се събират и се връщат обратно в Румъния.
Идва пролетта на 1868-ма. Във Влашко Хаджи Димитър и Стефан Караджа събират пак четата. На 5-ти юли преминават Дунава с една гемия. В първото сражение срещу тях се изправя турска потеря от 1000 души. Тук късметът не им изневерява: успяват да се откъснат от преследвачите и под прикритието на нощта да стигнат до Карапанова курия край Горна Липница. Това е мястото на второто им сражение на 7-ми юли. Боят е неравен, но жертвите сред противника са много, а сред четниците убит е само един, още двама са ранените. Ден след това – ново изпитание: нови боеве край Вишовград, в местността Дългидол. Идва 9-ти юли. В местността Канлъдере (името на която означава „кървава река“ на турски), пак край Вишовград, само на няколко километра от Дългидол,
идва решаващото и най-жестоко сражение. Четата е разбита.
Стефан Караджа е ранен и пленен от турците. Хаджи Димитър повежда останалите 58 души към Балкана. Паметник и чешма и в Канлъдере до ден-днешен напомнят за драматичните събития от онзи паметен ден.
Според версията, която повечето историци поддържат, на 18-ти юли 1868-та под връх Бузлуджа в Шипченска планина е и последната битка. В нея загива и самият Хаджи Димитър. След Освобождението костите на воеводата и на останалите четници са пренесени от Бузлуджа в църквата “Св. Архангел Михаил” в Крън, Казанлъшко. А през 1898-ма, за 30-ата година от гибелта на четата, първият старозагорски митрополит Методий Кусев става инициатор костите на четниците да бъдат издирени и събрани. Тогава идентифицират и тленните останки на Хаджи Димитър, помазват ги и ги погребват в специална костница. По-късно обаче вандали я разбиват и ограбват.
Че лобното място на Хаджи Димитър е точно на Бузлуджа,
свидетелства очевидецът Христо Македонски: “Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.” Вестник „Curier d’Orient“ пък на същата дата пише: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа… Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук…“
Официозът на Русчукския вилает – вестник „Дунав“ пък на 8-ми март 1870-та пише: „Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се предаде на негово височество Митхад паша… Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от Шуменското окръжие и чаушин в третия табур…“
„Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът — пише по-късно Захари Стоянов — комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут — сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на месец август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. – Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.“
И все пак, тази версия не е единствената.
Както винаги, когато има нещо недоизяснено, не съвсем доказано, и тук се появяват „алтернативни“ истории. Някои изследователи твърдят, че Хаджи Димитър е тежко ранен на Бузлуджа. Трима четници го спасяват и за три денонощия с него стигат връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до село Свежен. Там местните пастири се грижат за него, но безуспешно. Хаджи Димитър умрял от раните си около 29-ти юли (10-ти август по нов стил) 1868-ма. Погребали го там. А 12 години след това, през ноември 1880-та, костите му били пренесени тържествено в двора на църквата “Св. Св. Петър и Павел” в Свежен от Пловдивския викарен епископ Гервасий Левкийски (по-късно, Митрополит Сливенски).
Известният български лекар, археолог и възрожденец д-р Васил Берон
(и племенник на Петър Берон) също се опитал да издири какво точно се е случило с Хаджи Димитър. В “Археологически и исторически изследвания” (издадена в Търново през 1886-та) той разказва за една своя среща през есента на 1868-ма в Болград в Бесарабия с един от оцелелите четници. Бунтовникът му разказал, че войводата бил “зле наранен при Бузлуджа”. Така краят на един от най-великите воеводи в нашата предосвобожденска история остава и досега обвит в загадки. В крайна сметка – къде наистина си отива от този свят Хаджията?
А години по-късно на връх Бузлуджа се случва друго историческо събитие – Димитър Благоев (Дядото) поставя началото на социалистическото движение, на социалистическите и социалдемократическите партии в България. Така върхът на два пъти влиза в историята. И може би точно заради това досега там все още не е изграден храм в памет на загиналите четници. Заради безсмисления спор на кого принадлежи върхът. Така поне смятат някои. Но сегашният старозагорски владика Галактион е твърдо решен идеята на поляната на Бузлуджа най-после този параклис да бъде изграден. И това едва ли ще е в конфликт с другото паметно събитие, случило се пак там. Защото историята е низ от събития и всяко от тях оставя своите трайни дири в нея. И всяко е по своему значимо.
А малко преди края на своя живот Хаджи Димитър пише до Панайот Хитов (5-ти март 1868-ма):
„Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да й намерим лекът? (…) В нищо друго няма спасение, освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български…“
Be the first to comment