Драмата с 38-годишната майка Мария, която изостави за няколко часа бебето си в столичния квартал “Младост”, а после си поиска детето обратно, задължително трябва да се изучава в часовете по публична администрация в университетите. Този случай, широко обсъден в медиите и социалните мрежи, показа, че многобройните институции у нас не са способни да защитят основни правата на гражданите, а стратегиите, които политиците пишат за демографски растеж, са извън времето и пространството.
Какъв е казусът? Като се абстрахираме от реакциите “ох” и “ах” и класическото „нашите баби са си гледали децата в мизерия“, фактите показват следното. Мария е работила като сервитьорка на 18-часов работен ден, но с договор на половин работен ден. За времето, в което се е трудила, работодателите не са внасяли осигуровки, а пет дни преди да излезе в майчинство, са я посъветвали да напусне, което тя е и направила, защото не е имала избор. Така Мария е станала грижа на държавата като неосигурена, без доходи от трудова дейност. И като такава получава за отглеждането на второто си дете социалните 142 лв., при положение че границата за бедност е 314 лв. Мария няма право и на безплатно здравно обслужване, защото нейните шефове са си спестили здравните осигуровки, а има нужда от операция. Т.е. Мария е класически пример за работеща бедна, чиито права са нарушени от работодателите, и това би трябвало да интересува всички институции в тази държава, които по закон следят за спазването на тези права.
Така следват въпросите: къде са били Агенцията за социално подпомагане и Агенцията за закрила на детето да разяснят на бедната Мария какви са правата й и на какви помощи има право. Социалните служби е трябвало да изследват проблема и да видят кой носи вина тази майка да се окаже в тежкото си положение, и да разчита на тях, при положение че се е трудила. Двете служби е трябвало да сезират Главната инспекция по труда да направи проверка на работодателя, написал фалшиви трудови договори за половин работен ден, а принуждавал персонала да работи по 18 часа. Прокуратурата да потърси сметка на работодателя за измамата, че Мария ще получава по-големи помощи за отглеждане на детето си, ако сама напусне работа.
Да поискат от НАП да установи защо не са платени осигуровките на тази жена и да накаже виновните.
Вместо да си свършат както трябва работата, социалните чиновници прилагат закона и вземат детето на Мария, за да го дадат на приемно семейство. На това семейство държавата ще плаща по 700 лв. месечно за грижата. Не е ли по-справедливо тези пари да се дадат на родителя, за да може той да стъпи на краката си и да си гледа детето, още повече че по мнение на лекарите бебето на Мария е гледано добре въпреки мизерията.
Краят на тази история е още по-жесток. Мария вече е обвинена в това, че е застрашила детето си, и ако съдът я признае за виновна, ще трябва да плати до 5000 лв. глоба, които няма откъде да намери и вероятно няма да може да си получи детето обратно. Повдигането на обвинение срещу Мария всъщност цели оневиняването на бездушните социални чиновници – ако не е тя виновната, значи са те. Така държавата отправя към гражданите си циничното послание: не раждайте деца, ако сте работещи бедни, ако не си знаете правата и ако сте самотни и болни. Работещите бедни у нас са 700 хиляди, 400 хиляди са самотните родители, а българската нация като цяло е болна. Здравите и умните напускат страната и едва ли ще се върнат.
Be the first to comment