Турция-накъде след протестите

Протестите в защита на парка Гези в Истамбул и прекомерното използване на сила от полицията за тяхното овладяване поставят редица въпроси пред бъдещото развитие на Турция. Защото не става въпрос само за решаването на един екологичен и градоустройствен проблем, а за съсредоточие на обществено напрежение, свързано с демократичните устои на обществото и функционирането на политическата система изобщо. При това в условията на забележителен икономически подем, на фона на бушуващата в Европа стагнация и финансова нестабилност. Турските управляващи нееднократно заявяват, че са готови на радикални мерки за възстановяването на реда, въпреки че действията им се възприемат твърде критично от техните колеги в другите държави. Министър председателят Реджеп Ердоган,  разчитайки все още на силната електорална подкрепа, с която се ползва неговата партия сред турското общество недвусмислено заяви, че предпочита другия път за легализиране на властта – а именно изборите, пред диктата на улицата. Въпреки че формално прие необходимостта от рефередум за решаването на съдбата на парка. За него обаче това не е фундаментален въпрос. Самият той, както и останалите политици, политолози и анализатори са наясно, че залогът на конфликта е съвсем друг – бъдещето на турското общество и мястото на Турция в регионален, европейски и световен план.

Още от времето на Ататюрк в началото на 20 век, турското общество е поставено пред дилемата да избира между традицията, свързана с мюсюлманската религия, норми и обичаи и модернизма, диктуващ светския характер в изграждането на отношенията, както лични, така и публични и даващ повече свобода в избора на поведение между различни модели. В съответствие с демократичните разбирания на „бащата на нацията”, ислямът беше оставен като право на индивидуален избор в междуличностното общуване и бита, докато управлението на обществото беше изцяло съобразено със съвременните модели на политическо властване. Установеният баланс просъществува близо деветдесет години, като в определени периоди беше устояван дори с недемократични средства и крайности в нарушаването на политическите права и свободи. Негови защитници бяха основно турските военни, получили образованието си извън страната, които го налагаха съобразно собствените си разбирания за демокрация и национални интереси.

Настъпилите в края на 20 и началото на 21 век промени във вътрешен, но най-вече в международен план отново поставиха съществуващия модел на изпитание. Турския секуларизъм по думите на изследователя Мустафа Акьол се оказа твърде консервативен за да създаде необходимата хармония в общество с толкова многобройно религиозно население. В определени случай той беше не по малко тоталитарен и засягащ личните свободи и следователно не можеше да бъде приет без резерви. Амбициите за присъединяване към ЕС действително изключваха радикализма в налагането на мирогледна ориентация, но същевременно парираха възможностите на военните да се намесват със сила. Ислямската религия разшири своето влияние в редица райони на света в това число и в южната ни съседка на базата на по-непосредственото си обвързване с идеята за социалното равенство. След провала на „държавния социализъм”, който се опитваше, макар и неуспешно да наложи този принцип и компрометирането на идеята за по-справедливо разпределение на  обществения продукт в индустриалните държави, ислямът стана олицетворение на възможностите хилядолетната мечта на човечеството да бъде осъществена. Едва ли е случайно, че и програмата и политиката на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието съдържат множество социални елементи, което привличаше симпатиите и на избиратели със светска ориентация. В условията на глобализация, придържането към религиозните стандарти се разглежда освен всичко друго и като средство да запазване на етнокултурния интегритет. За разлика от някой други съседски държави, ислямизацията на турското общество се осъществява „от долу” т.е. чрез бита и начина на мислене на гражданите. Последством формално демократични инструменти тя се превръща в държавна политика. Поне откакто партията на Ердоган е на власт, институционализирането на религиозните модели на поведение е факт. Поредната стъпка в тази насока е приетия закон, ограничаващ продажбите на алкохол, който за светски настроената част от обществото се разглежда като нарушение на човешките права и съпротивата срещу него се счита като напълно легитимна.

Социологическите проучвания показват, че въпреки бързия икономически растеж, отбелязан по време на управлението на Партията на справедливостта и развитието, нейната популярност все повече спада. Пълзящия авторитарен режим на Ендоган заплашва да наруши съществуващия баланс в обществото и посредством формално легални средства да постави религията в центъра на политиката в нарушение на светския дух на конституцията. Той даже не скрива намеренията си да ревизира основния закон в съответствие с неговите и на партията му виждания в това отношение. Ако успее до края на мандата си да го направи, нещата стават необратими поне за десетилетия напред. Като се има предвид общата тенденция на ислямизация на региона, не би могло да се очаква неговите последователи да останат без поддържници, или те да намалеят до такава степен, че да позволят по демократичен път ревизия на неговото наследство. Упорството и решимостта на протестиращите са продиктувани от ясното осъзнаване, че той води обществото и държавата към модел на устройство и управление, идентичен на тези в Саудитска Арабия, Катар и Кувейт и сега е момента да се застане на пътя на неговите планове. Дори и мястото на протеста – площад Таксим, символ на светските идеали за република не е случайно избрано. Бруталните действия на полицията и дадените жертви ще делигитимизират още повече политиката на управляващите, и дори и да не се стигне до предсрочни избори, в рамките на редовните баланса на силите ще е доста по-различен.

Европолитиците са не по малко объркани в реакциите си спрямо ситуацията в Турция. Единни са, че не искат в европейското семейство държави, чиито управляващи са склонни да използват неоправдано насилие дори и срещу групи, за които няма доказателства, че представят изцяло или поне в по-голямата им част на обществените настроения и нагласи. Разделени са обаче във вижданията за подходите на понататъшното обвързване на страната. Една част оптимистично вярват, че присъдиняването към ЕС ще ускори процеса на демократизация, което от своя страна ще се превърне в естествена бариера пред радикалната ислямизация. Други смятат, че трябва да се изчака докато бъдат покрити изцяло демократичните стандарти. Според тях отварянето на глава 23 и 24 от преговорите за присъединяване, отнасящи се до правосъдието, фундаменталните права и сигурността облагоприятстват реформирането на публичната сфера и дават повод за оптимистични очаквания, но за радикални решения и действия е все още рано. По принцип Анкара трудно прави отстъпки с оглед да удовлетвори изискванията на Брюксел. Така е по отношение правата на кюрдите, така е и по т.нар. „кипърски въпрос”. С разгръщането на икономическата криза в множество европейски държави и противоречията между членките на ЕС относно пътищата за нейното преодоляване, европереспективата става все по малко примамлива за турските граждани. В масовото съзнание намалява склонността да се правят компромиси с етнокултурния интегритет и националните интереси. Макар че причините за негативизма на европейците спрямо приобщаването на Турция са по-скоро икономически и организационни, на масата на преговорите те се представят като политически и общочовешки и се подкрепят именно с такива аргументи. В този смисъл събитията на площад „Тaксим” ще бъдат още един повод за протакане на продължилите близо две десетилетия пазарлъци,  без ясна переспектива какво точно и кога ще се случи.

Турция не се е отказала от амбицията да играе ролята на съществен геоикономически фактор, както в региона, така и в световен мащаб, за сметка на по-ограничените по принцип възможности за политическа и идеологическа хегемония. В опит да обори тезата за „водни войни” тя се е заела с реализирането на проекти за сътрудничество по изграждането на 18 язовира на територията на съседни държави: България, Гърция, Иран, Ирак, Сирия и Грузия, с които имат общи реки. Мегаломанските проекти, вътрешни и външни, с които се е ангажирамо правителството на Ердоган безспорно изискват значима концентрация на обществен ресурс в публичния сектор за сметка на ограниченото масово потребление. Което поставя на изпитание изпълнието на социалната част от предизборната платформа и естествено предизвиква обществено недоволство и оттеглянето на електоралната подкрепа. Икономическата инвазия и сътрудничество предполага пренасянето през граница и на социално-политически практики и мирогледно-ценностни ориентации. България, освен че е съседна на Турция по територия и има развити търговски отношения с нея, разполага и с огромен контингент от свои граждани, които не са прекъснали връзките си със средата по месторождение. Размириците на площад Таксим и изхода от тях не поставя на карта добросъседските отношения, но неминуемо оказва влияние на политическите и мирогледни нагласи, настроение и поведение на населението у нас, и особено на тази част от него, което изповядва исляма.


 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.