Разкъсана боксова ръкавица

„Добрият живот никога не ме е привличал, по-скоро интересният”, казва Палми Ранчев. Той живее в София. В София малцина живеят добре. И не само в София. В цялата страна повечето се опитват някак си да се задържат над водата, над границата на оцеляването. Палми Ранчев е писател, много добър при това. Но дори и много добрите писатели в България не могат да се изхранват от писане, да не говорим да живеят добре. За една книга се получават от 300 до 500 евро, ако изобщо нещо се получава. Няма стипендии. Бюджетът за култура стига само да се изплащат заплатите на чиновниците в сферата на културата. При тези условия никак не е чудно, че професията на писателя напълно е загубила социален престиж. Голям проблем е също, че мнозинството от 2-та милиона души, които са напуснали страната през последните 20 години, са всъщност читатели. „Това е голяма катастрофа, когато една страна губи читателите си”, казва Ранчев. Той принадлежи към тези, които упорито продължават да се борят срещу упадъка на понятието писател. А той знае какво говори, защото той има една друга, втора професия, рядка за един писател, при която става дума за борба не в преносния смисъл, а в буквалния. Той е треньор на българския национален отбор по бокс. Боксът и литературата са двете страсти, които го съпровождат от неговата младост досега.
Той е израснал в София, в един дом без много книги. Един ден намира вкъщи три листа, откъснати от някаква книга. Стихове. Момчето ги прочита и известно време после като опиянен обикаля софийските улици. Този ден открива, той, който вече добре познава силата на юмруците, и силата на думите – и започва много да чете и да пише. Върху намерените листа няма име. Един безименен поет е извършил своето кръщение. Днес Палми Ранчев знае, че това е бил Хайнрих Хайне.
Години наред писането го изпълва изцяло. Той не изпитва нуждата да показва написаното някому, да не говорим да го прочете пред други. Предпочита да говори на ринга, с юмруците си. Там той има своята публика.
Чак 41-годишен той публикува своята първа книга, стихосбирка. Следват редица сборници с разкази и романите Библейски графити и Анонимни снайперисти. Неговите борби на боксовия ринг не съм преживял, но неговите книги са сред най-доброто, което предлага съвременната българска литература.
Почти всички свои книги той е написал в София, но не придава особено значение на местата. Обича центъра, парковете, обича да се разхожда по Витошка. Избира местата според кафето. Където кафето е хубаво, там остава. Кафето е важно, не мястото, смята той. Напоследък прекарва много време в кафене „Коста”.
Живял е в различни квартали на столицата. В дупки, в къщи, в панелни блокове. Сега живее в центъра. За него София е центърът. Разхожда се винаги дотам, докъдето има улично осветление. Предпочита да е на светло. Но и на светло се разхождат най-невероятни силуети. Защо вървиш така енергично или защо се смееш, животът е тъжен, не престават да питат тези герои дотогава, докато не открият причината и не те накарат да вкусиш от болката и тъгата на този свят. „По някакъв начин предизвиквам хората. Преди демократичните промени си мислех, че това се дължи на пъстрите ми ризи, които си купувах в чужбина по време на боксовите състезания. По някое време смених ризите, но нищо не се промени. Но какво да се прави, нали конфликтите са в основата на литературата.”
Вкъщи има малко ъгълче, където пише. Но и сред хора може да пише, стига да не го заговарят. Но той има много приятели. Щом го зърне някой и веднага му се обажда, така всички гениални идеи изчезват на мига и той отново е обикновен човек. „Приятелите ме правят обикновен човек”, смее се Ранчев.
Неотдавна той е издал стихосбирка. Стиховете са нещо случайно, дар от Бога, обяснява той. Затова носи със себе си малка тетрадка. И когато го посети някое стихотворение, той изтичва в най-близкия вход и го записва. Стиховете са такива, бързи и точни като изстрелян куршум. Понякога изгарят слепоочията. Не, за стиховете той няма нужда от място за писане. Стиховете на Палми Ранчев са написани в какви ли не софийски входове, където иначе се крият преследвани, влюбени, крадци и убийци.
След демократичните промени е бил безработен или треньор по бокс. Не обича да има шефове. Затова и боксът, затова и писането.
Сега Палми Ранчев е треньор на националния отбор по бокс. Боксът за него е като пречистване, както на тялото, така и на духа. Обича работата с момчетата, обича да им помага в продължение на няколко рунда да се чувстват център на света. Трудно е да задържиш талантите в залата. Защото оттук в повечето случаи мафията набира и своите телохранители. Един боксьор получава на месец от 150 до 600 евро, като при това трябва усилено да тренира. За сметка на това един най-обикновен бодигард получава поне 800 евро. „У нас не трябва да има министерство за борба с организираната престъпност, а министерство на организираната престъпност, в него биха седели същите хора.”
Само след един ден, прекаран в тренировъчната зала, вече имаш материал, колкото за Война и мир, но той дълго се съпротивлява да пише за бокса. Не иска да бъде напъхан в чекмедже. Едва през тази година той издава първия си сборник с разкази за бокса. „Тъй като боксът не е нищо друго освен разкъсана боксова ръкавица, през която гледам света, а разкъсаното е познато на всички.”
Палми Ранчев познава и света донякъде. Живял е в Куба, Кайро и Багдад, където по времето на Садам Хюсейн е бил треньор на националния отбор по бокс на Ирак. Обича Барселона, познава Ню Йорк. Би живял в Ню Йорк. Всеки, който е живял в София, се чувства добре в Ню Йорк, твърди той. Често, твърде често е искал да напусне България, но нещо винаги го връща в София. На въпроса какво, той отговаря с една история от романа си Библейски графити: След 5 години престой в Съединените щати, главният герой се завръща в София. Още от самолета му се повдига при гледката на София. И по-късно, когато върви из улиците на града, гаденето продължава. Но стига площад „Славейков” и се спъва в една счупена плочка на тротоара. И я разпознава. Още преди пет години е била счупена и сега го поздравява със счупените си части. „Това е. Софийските плочки ме връщат обратно”, казва Палми Ранчев и след малко добавя: „не одухотворявам местата, където живея. Не ги превръщам в мои. Това го прави жена ми. При нея се връщам.”