PR като Шекспиров театър

Предизборните месеци обикновено напомнят хорова репетиция в квартално читалище. При това едновременна репетиция на поне три основни формации – в лявата, в дясната и в централната зала на недоизмазаното, неподдържано и почти рухнало здание, което наричаме България.
Чувате ли ги? Успявате ли да различите гласовете? Все по-трудно става, защото идеята на хора е да пее в единоглас, да пее едни и същи думи и да потиска соловото изпълнение, като го заглушава. Солистът винаги е временно на авансцената, после задължително става отново част от хора.
След тази отегчителна метафора остава само да посочим дисонансите и грешките на диригентите и ще имаме завършена картинка на политическата самодейност в предизборен период.
Започва се с политическите програми. Те се пишат лесно – питаш социолозите какво искат хората, следиш интернет за актуални проблеми, наемаш маркетолог да оформи основните послания, за да паснат на собствения ти електорат. После ги даваш на пиарите, за да ги напишат така, че да бъдат публикувани и прочетени. Участието на политиците в тази процедура е сведено до минимум – те само одобряват сътвореното от останалите сателитни специалисти. Това до голяма степен обяснява защо политическите обещания не се спазват – политиците често дори не знаят какво ще обещаят, преди да им бъде връчено в ръцете, написано с едър шрифт, и наизустено преди официална медийна проява.
Представата на масовия политик за добър пиар е да бъде споменавано името му често и лицето му да грее от всяка високорейтингова медия. Контекстът дори няма значение. Това разбиране за ролята на пиара води до абсурдни противоречия при изграждане на стратегия за публичност – като например политик с имидж на дисциплиниран и доблестен военен да блести на светски събития до лъскав светски паун. Красив пример е и капанът, в който влизат повечето представители на по-малки партии – приемат участия в която и да е телевизия, по която и да е тема и в което и да е риалити, и накрая говорят за душевните драми на Азис с надеждата поне 30 хиляди човека да ги припознаят като достойни лидери. Някои даже танцуват на тв екрана като в монмартърски вертеп, за да им запомнят името и…лицето, вероятно.
Веднъж окрилени от медийния си блясък, политиците се капсулират сред бурята от аплодисменти, осигурени не от гласоподавателите, а от обкръжаващите ги паразити – членове на партии. Сред възгласите „Беше страхотен!”, „Направо ги разби!” трудно може да се чуе тънкото гласче на смирението, което подсказва, че това не е политическа проява, дори не е качествен политически пиар, а поредният номер на едно от дресираните кученца в политическия цирк. Публиката трудно ги различава едно от друго. Също както гласовете в хора от предишната метафора.
Тази капсулираност води до лавинообразно нарастване на грешките в пиара. Когато вярваш, че си покорил тълпата, вярваш също така, че всичко, което й кажеш, ще бъде прието безрезервно. И малко след като си изтанцувал последния си карнавален танц, започваш да говориш мъдро като един от старейшините на племето (и техните гласове са еднакви, а лицата им – неразпознаваеми, като в предишните две метафори). Тогава хората спират да те слушат, защото не разбират какво казваш. Вместо да говориш просто и ясно, говориш „мъдро” и витиевато, за да демонстрираш колко си над суетата на евтината популярност. Започваш да се луташ между висините, на които мислиш, че си се изкачил, и низините, които трябва да бъдат покорени от теб.
Най-страшното е, че в този момент, точно в този момент, политиците спират да мислят какво искат хората и смятат, че хората искат това, което им се предлага. Понеже през цялото време слушат хор от дресирани мъдреци-старейшини (ето ви ги и трите метафори заедно!) хората също вече са достатъчно зомбирани и различават само смътни сенки, които свързват със собствената си представа за нещата. Сън в страната на илюзиите. Няма послания – те са размити. Няма лица – те са маски. Няма нищо, освен номер в бюлетината. И усещане за омерзение. След механичното драсване на хиксчето, но не веднага, идва и събуждането. Обикновено бавно, защото хипнотичният сън е дълъг и продължава дори след отварянето на очите.  Но когато метафорите избледнеят, идва негримираната реалност.
Послепис: В кварталното читалище представят винаги три класически постановки една след друга – винаги първо е „Сън в лятна нощ” , за кратко се задържа „Бурята”, а после отново играната до втръсване „Много шум за нищо”. В нито една от тях героят не се пита да бъде или не.