Политиката на аутокю

По какво се различава един политик от един телевизонен говорител? И двамата се явяват на екрана, за да се борят за нашето доверие. Но въпреки че политиците ги избираме ние, а говорителите изобщо не са в нашата власт, се доверяваме повече на вторите… Защо? Защото смятаме, че ще ни прочетат вярно новините от аутокюто?
Такива въпроси си задавах, докато четох ожесточените престрелки в социалните мрежи за онзи агитационен клип на Реформаторския блок. Повечето от реакциите, които прочетох, бяха на хора с десни убеждения и голяма част звучаха огорчено, не липсваха обаче и гневни сред тях, чието разочарование стигаше до отрицание… И това е обяснимо… Ако с първата си поява на предизборната арена един политик си позволи да излъже, то какво можем да очакваме от него, когато евентуално вземе властта? Именно очакванията, които имаме към телевизионните говорители и към политиците е това, което различава степента на доверие към тях. От говорителите не можем да очакваме нищо по-различно от това да прочетат написаното от някой друг, но очакванията ни към политиците съвсем не са такива… За да се доверим на вторите те трябва да са автентични, да използват собствения си глас и дори, когато се налага да ползват популярна идея, то тя трябва да е представена по оригинален начин, а не по детски прекопирана като в книжка за оцветяване. С опита си да подведе избирателите Реформаторският блок сложи не просто бариера между себе си и хората, не просто направи комуникационен гаф, а изпразни от съдържание всичко, върху което досега залагаше…
Да си припомним кои бяха тези неща… Първо, Реформаторският блок говореше за морал… От уважение ще пропусна думата „нов“, защото моралът е един и не може да бъде нито нов, нито стар, нито претоплен, нито подправен. За улеснение ще припомня най-популярните му постулати, записани в десетте божи заповеди. Там се казва – не лъжесвидетелствай и не кради. Защо се позовавам на Библията? Защото реформаторите се опитват да заложат на консерватизма, а той от своя страна не може да заобиколи тези основополагащи, не само за християнството, принципи. Всеки, който е проследил историята с клипа и неговото разобличаване може сам да си отговори на въпроса къде и с какво реформаторите излъгаха и от кого точно са откраднали…
Второ, реформаторите винаги са говорили за спазване на законите… А що се отнася до авторското право те са повече от ясни. В Наказателния кодекс ясно е разписано, че издаването или използването на чуждо произведение под свое име или псевдоним е престъпление и се наказва със затвор до две години, с глоба от 100 до 300 лв. и с обществено порицание. Юристите са категорични, че плагиатство има и когато е използвана част от чуждо произведение, когато тази част съдържа съществената идея и придава значение на съответното произведение. За плагиат се смята всеки, който не е осъществил творческа дейност, а е опитал да заблуди публиките, че е автор на въпросното произведение, което лансира. Разбира се, за да сме честни, трябва да признаем, че притиснати от реакцията на хората, реформаторите все пак признаха, че са копирали чужд продукт, но това стана след като вече бяха разобличени, което пък ги прави морално укорими. А и както казва един голям мислител: Законът е минимум морал.
Трето, но не на последно място, реформаторите не веднъж са парадирали или залагали на своя експертен потенциал. Сред тях има не малко юристи, включително и преподаватели по право… Отворен остава въпросът как тези хора биха имали претенции да защитават и/или преподават законите, ако със своите действия вършат тъкмо обратното. В същата книга, на която вече се позовах пише още: По делата им ще ги познаете… Последното често се използва в политическия дебат и съперниците на реформаторите няма да пропуснат да им го напомнят. Не би било лошо онези хора от академичните среди, които влязоха в Гражданския съвет на РъБъ да си отговорят на въпроса какво биха направили те, ако срещнат своите идеи, тези и концепции, но публикувани под чуждо име или пък взети от техните трудове, но без позоваване? А какво биха направили хората на изкуството от същите тези редици, ако техен интелектуален продукт бъде „гепнат“ от друг, защото последният го е домързяло да измисли нещо свое и е решил да стане известен, да получи пари, да гради имидж с нещо и върху нещо, което не му принадлежи.
Четвърто, но не и по значение… Реформаторите твърдят, че са различни от всички други, които сме виждали и избирали досега. Въпреки че като политически лица повечето от тях са стари и до болка познати… И как да им вярваме, когато вместо да се извинят, каквато е най-нормалната и човешка реакция, те се нахвърлиха срещу свои и чужди, и отново пуснаха в обращение омразата. Нали кампанията за евроизборите, а и не само за тях, трябва да е положителна, а не да прилича на онзи клип със секирата (по Петър Москов). Да, българският кавър на Спилбърг е положителен, но ако се предлагаше без познатия хейт, който включва тривиалния вече арсенал от „аргументи“ – червени боклуци, агенти на Кремъл, подлоги на Путин, жалки комунисти и прочие „красиви, умни и интелигентни“ внушения.
Доверието, казва един изследовател на социалните процеси, е онази спойка, която позволява на хората да оцеляват в обществото. Без него не би имало общество.
Ако трябва само леко да перифразираме Киерон О’Хара и сведем думите му до нашия свят и общество… картината не би била особено окуражаваща. От всички социални явления доверието е най-крехко. А когато един политик си позволи да мине границите… неговите стъпки към изхода са преброени… И това важи не само за реформаторите, разбира се.
Но ако искаш да се върнеш в играта, от която вече веднъж си бил изхвърлен, то това ли е начинът?… И защо да продължаваме да избираме политици, когато същата работа би ни свършил и кой да е телевизионен говорител? Впрочем, някои от тях вече се пробват, макар да е ясно, че не стават…
Така че, най-добре е РъБъ да си гледа политическата работа, според ограничените си възможности, и да остави гениалните идеи на такива като Спилбърг…

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.