Обичам да минавам късно вечер по улиците зад Парламента. През деня, особено преди няколко часа, знаете какво беше там. Стълпотворение от недоволни. Крещят „Оставка!”, „Мафия!”, „Всички комунисти на Марс – и повече да не се връщат”. Някои са по-остроуми, други по-стандартни. И аз протестирах. Около час и половина. Колкото отговаря на изтощените ми сетива. Пък и едно време не обичам манифестациите. Не знам дали съм достатъчно ясен. Но тези, с които през последните години многократно сме протестирал, предполагам, ме разбират. Не съм убеден, че с обикновено кръстосване на улиците и площадите, с викове и свиркане, ще накараме тези – не искам да ги наричам по друг начин освен „крадци” – да се откажат от властта. Крадци и престъпници-рецидивисти, готови на всичко, само и само да въртят кормилото накъдето са им интересите. Сега имах нужда от тишина и спокойствие. Колкото и да е странно, точно на мястото, където до преди няколко часа се разливаха яростните вълни на всеобщото недоволство заради ограбването на страната, бях спокоен. Вървях малко поунесен, без да мисля за велики дела.
Говореше се, че мнозина от тях отдавна са си купили имения в цивилизованите страни. Идвали у нас колкото да сменят поредното правителство, да ги назначат за министри и заместници, или да поставят следващата марионетка, на която ще дърпат конците. Бях се натъжил, когато усетих, че настъпих нещо. Отскочих настрани, повече стреснат не от нещото, колкото от гласа. Глей си в краката, бе, цървул! Щеше да ме смачкаш. Извинявайте, извинявайте!… – заповтарях, но като не успях да видя нещото, шепнешком попитах: Счува ли ми се, или наистина някой говори? Говори, разбира се, че говори. Предупредих те!… Внимавай къде стъпваш!… Но защо не мога да ви видя. Ето, установих откъде идва гласът, но там няма човек. Там съм аз, и не съм обикновен човек, а политическо животно. Какво ще рече това? Не знаеш ли какво означава „полтическо животно”? Да не би да сте някои от тези в Паламента. Много е сложно за обяснение, изрече политическото животно. Чудех се какво да направя. Дали да си продължа пътя, сякаш нищо не беше се случило. Или пак да продължа, като си спомням и анализирам какво бях чул, и съответно казал.
Постъпих по третия начин – останах да видя какво още ще се случи. Не ме ли виждаш наистина? – попита политическото животно. Извинявайте, опитвам се, и все не мога да ви забележа. Зле, дори много зле. Загубил съм основното качество на нашата порода. Какво политическо животно съм, ако не се държа така, че всички да ме забележат, да говорят за мен, да ме помнят, и да ми вярват, когато обещавам светло бъдеще. Думите ви ми действат доста подтискащо, въздъхнах. Но за жалост българските депутати са точно такива. Трагедията на страната е, че активистите на социализма станаха активисти и на капитализма. Това са само вече банални думи. Кой ли им обръща внимание. Аз им обръщам. Ти пък кой си? Някакъв случаен минувач. Протестиращ съм. Недоволен съм от животът у нас. Е, протестирай и недоволствай. Имам значително по-важен проблем.
Отново бях готов да си тръгна, но ме спря съвсем обикновено човешко чувство. Този, когото не виждах, но все още разговаряхме, политическото животно, имаше някакви затруднения. Извинявайте, доста сте ми неприятен, признах откровено. Не точно вие, защото само ви чувам, но поначало мразя вашата порода животни – влязох в неговата стилистика. Но ви предлагам помощта си. Естествено, ако инаистина се нуждаете. Не знам, не знам!… Този път стана неочаквано, всичко се обърка, продължи в скороговорка политическото животно. Винаги съм променял външния си вид, според изискванията на момента. Някога бях с брада и мустаци, рижи, остри, ядосани, с което показвах, че съм революционно настроен. После облякох униформен костюм с вратовръзка и се промених. Нямаше как да не се променя, все пак бях участник в незнам колко директорски борда. Като получаваш много пари, наблюдаваш ги как се трупат в банковите сметки, започваш да се чувстваш удобно в униформения костюм. Имах собствен офис, облицовах го с карски мрамор, купих си и мерцедес. После джип. Но нещо все не достигаше, за да се отнасят с уважение към персоната ми. Купих си две дипломи, заедно със специализиции в Лондон и Вашингтон. Ходех всеки три месеца на някой тихоокеански остров с нова любовница. Бях научил почти всички чалга-хитове наизуст, без никакво усилие, само от висенето по кръчмите. И пак дойде момента, когато не се чувстах достатъчно комфортно. Уж всичко си имам, а не ми е добре. Тогава разбрах, че ще вляза в политиката. Там беше истината. Винаги съм поддържал отношения с политиците, и тях съм ги поддържал. Финансово и всякак. И съответно съм получавал дивидент от общата работа. Но друго беше да черпя направо от извора. Така се промених за трети, или за четвърти път. В бързината не обърнах внимание.
В парламента работата беше съвсем друга. Там, случва се, да се променяш по няколко пъти дневно. Сутринта си напет и обръснат, вечерта, ядосан, партийно възмутен, обрасъл с интелигентска четина. Веднъж си по нисък от тревата и се прокрадваш като отровна змия. Защото друга змия в Паламента не можеш да си. Малко по-късно припкаш пред Шефа като дресирано зайче. Не е трудно, признавам. Имам го този опит. Разбира се, на друго равнище, но ми беше достатъчен да се представя добре. Когато трябва се промъквах в гръб като хитра лисица. Толкова незабелязано, че си свършвах работата, и се оттеглях пак като хитра лисица. Вече навън, случвало се е, да се представя като арабски кон: стъпвам наперено, като на парад, тракам с копитата, за да чуят, че идвам.
Почти веднага можех да се преобразя като миеща се мечка. И се миех, лицето, но главно ръцете. Шефа много обича като застана пред него да си мия ръцете. Пред Шефа винаги бях миеща се мечка. Мия се и го гледам в очите. Той изживява своето удоволствие, изживявам и аз своето. Но след като съм показал каквото е искал да види, отново се променях. Ставах разярен лъв, нужно ли е да защитя честта на прайда, или упорит бик, отстоявам ли принципите на партийното стадо. А сега, господин политическо животно, какъв сте? – осмелих се да попитам. След продължителния монолог на политическото животно настъпи още по-продължително мълчание. Нещо се обърка, чух отново гласът. Не съм сигурен какво точно. Превърнах се в това, което съм сега. И не се виждам в тъмното. По-лошото е, че и сам не знам какъв съм, добави той. Или то. Не бях напълно сигурен.
Be the first to comment