Опак край

Имало нявга край чудноват –
може и днес да го има! –
землище хиледи, хиледи той
мили квадратни обзима.

Блъска го Черно море от възток,
Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунава бял
той се на север допира.

Тъмни гори го и буйни реки
пряко, на подплес просичат…
Някои историци "Опакий Край"
бозна защо го наричат;

негли на присмех, а дявол ги знай,
негли съвсем справедливо…
Тъй ли, онъй ли – а в Опакий Край
опако всичко отива.

Туй, що се вика устави, закон –
дим издимил се отколя:
всичко се върши по царския кеф,
т.е. по божия воля.

Знайни са тамо свещени слова:
равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
дъвче смирено народа.

Както навсякъде, върховната власт
е и върховно начало…
Някога бил е държавния герб
лев, а сега – кречетало.

Да, кречетало! На този е герб
смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
нека внимава нататък.

В Редец, столица на Опакий Край
върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи
с надпис "Тук брашно се смила".

Каменозидана сграда стърчи,
вятърчева воденица –
тъмни ветрила отхвърлят далеч
сянка над цяла столица.

Цялото лято тя глуха стои
делнични дни и недели;
само когато се вятър вести –
зиме – понякога мели.

Мигом мливари от целия край
стичат се само тогава,
денем и нощем все глъч, препирни
и непрекъсната врява.

Борят се, карат се кой по-напред
своята елда да смели…
Цялата сган се разделя надве
партии – черни и бели.

"Пущайте! Вятър от изток повя!"
Белите викат: "За срама!
Или пък тука съзвани сме ний,
врява да вдигаме само?"

"Чакайте западний вятър! – крещят
черните ядно и диво.
Само от запад когато повей,
смила се хубаво мливо." –

Викат, делякат се: върхът един
иска над други да вземе…
А воденични ветрила стоят
и неподвижни и неми…

Воденичарят, накрехнал калпак,
там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все –
има ли, няма ли мливо!

Ала и нему ей врява и глъч
доста вече омръзна –
грабна товарница той и завчас
луди мливари разпръсна…

Мирно е около: вятър не вей
в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрила скриптят,
ни кречеталото дрънка.

Бяло-червено-зелений байрак
дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там –
наместо гербът държавен.

Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се пак
там топурдиите стари.

А воденичарят, накрехнал калпак,
сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий Край
опако всичко отива?!

На чудесии обръгнал е той…
в Опакий Край чудесата
не, както другаде, са чудеса –
те са в реда на нещата!