Има едни събития в историята, за които знаеш, че можеш много неща да напишеш. Но каквото и да кажеш, все ти се струва, че ще е малко и недостатъчно. Опитваш се да избягаш от клишетата, за да не изглеждаш като гимназист, който усърдно си пише домашното, пък и си мислиш и за това, че всичко вече е казано, повтаряно и потретвано много преди теб. И когато Вазов е увековечил онези паметни събития от 9-ти (21-ви по нов стил) до 11-ти (23-ти) август 1877-ма в незабравимата си ода „Опълченците на Шипка“ от цикъла „Епопея на забравените“ (има ли някой, който да не го е декламирал в училище и все още да не го помни?) – нещата стават съвсем задължаващи. Дори само тази творба ти е достатъчна, за да придобиеш впечатления от решителните битки в Шипченския проход. Но, за да ги усети човек още по-силно и реалистично, най-добре е да изкачи стъпалата до монумента на Шипка – точно 894 на брой. (Същото, като да изкатери 50-етажна сграда, как ви се струва?) И когато застане там, на върха, в подножието на 31-метровия паметник с формата на бойна кула, когато влезе вътре, при костницата, пазеща останките на загиналите герои – няма как през него да не премине една особена тръпка, като електрически ток, припомняйки си, че „в нашто недавно / свети нещо ново, има нещо славно, / що гордо разтупва нашите гърди / и в нас чувства силни, големи плоди…“
Знам, че и вие го знаете наизуст. Но нямаше как да не цитирам Патриарха на българската литература. А историческите събития от онези дни… И тях ги знаем. Само цифрите са достатъчни: Шипченски отряд (Българското опълчение, XXXVI-ти орловски пехотен полк и XXXV-ти брянски пехотен полк) – всичко около 7 500 души – българи и руснаци, с 27 оръдия, под командването на ген. Столетов трябва да спрат в пъти превъзхождащите ги войски на Сюлейман паша – около 27 000 души и 10 000 души резерв, с 34 оръдия!
След боя при Стара Загора
Сюлейман паша, попълнил армията си с хора, оръжие и боеприпаси, се насочва към Шипченския проход. Да, но руското командване очаква противника на друго място. Ген. Радецки, разположил войските си на фронта от Севлиево до Елена, е убеден, че турците блъфират, като се придвижват към Шипченския проход, свиква военния съвет и след дълго обсъждане всички са единодушни, че „неприятелят няма защо да хлопа на заключената врата (Шипченският проход), когато останалите 3 старопланински прохода са отворени”. Сигурни са, че основният удар ще бъде откъм Осман Пазар (днес Омуртаг). Затова и резервите на Южния фронт са насочени по посока, противоположна на връх Шипка. Да, но този път нашите освободилите са грешали. Или може би са подценили противника? Може би Сюлейман паша също е бил наясно с тази логика и точно затова е решил да ги изненада, като атакува именно през Шипченския проход? Кой знае. Но ако е така, значи и той е бил отличен стратег.
И така, едва на 7-ми (19-ти по нов стил) август ген. Столетов донася, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите на противника са огромни, но въпреки това руско-българският отряд ще се бие докрай, както и че подкрепления “са крайно необходими”.
И наистина –
героизмът на българските опълченци
при отбраната на Шипченския проход е пословичен. И не само заради превъзхождащия ги в пъти противник. Представете си в какво положение са: нямат раници, дори палатки. Принудени са да спят на открито в планината, а там нощите, знайно е, са дъждовни и хладни. При това – с летни дрехи, нямат и шинели. Обувките им са изпокъсани, снабдяването им с храна също не е уредено. За въоръжението им пък да не говорим. Налага им се да взимат пушките на убитите турци, за да продължават да се бият. Ген. Столетов пък ги снабдява с изоставените от турците продоволствия. Е, сега вече давате ли си сметка за героизма на опълченците, защитили Шипченския проход?
Но и това не е всичко. Сутринта на 9-ти (21-ви) август армията на Реджеб паша започва масирана атака срещу позициите на връх Св. Никола (днес – Столетов), в същото време частите на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Бият барабани, свирят бойни тръби, носят се викове “Аллах!”, а в същото време опълченците дори нямат вода! Пътят до единствения източник – ручей в източното подножие на Св. Никола, е постоянно под прицела на противника. За да стигне дотам, човек трябва да прескача трупове.
Само първия ден руско-българският отряд
успява да отблъсне седем атаки
с цената на 250 убити и ранени. Следва сравнително спокоен ден. Турците решават да не атакуват, но престрелките не стихват. През това време и двете страни се подготвят за решителните и най-тежки сражения, които предстоят на следващия ден – 11-ти (23-ти) август. Още в ранни зори турците започват да обстрелват с артилерия позициите на защитниците. И точно както Вазов го е описал, без грам преувеличение, „гъсти орди лазят по урвата дива”. Още по-лошо става към 10 сутринта – към атакуващите турци се присъединяват още 6 табора (батальона) подкрепление. До обяд обаче, атаките са отбити и въпреки това положението е повече от критично. Защитниците на прохода са останали почти без муниции. Най-страшно става към 5 следобед. Това е решителният момент в епопеята. Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната.
„И тела я стелят, и кръв я залива” – и тук няма никакво преувеличение: труповете на 1380 опълченци лежат по скатовете. Положението е толкова отчайващо, че в битките се хвърлят дори най-тежко ранените. Но не това, а друго всява истински ужас сред турците:
„Грабвайте телата!”
Помните го, нали? Е, ако точно този стих не се е запечатал в паметта ви завинаги… И ако някой си е мислел, че е художествена измислица – грешал е! Дали наистина „някой си е изкряскал” – това не знаем, но то е незначителна подробност. По-важно е друго – че турците действително са вцепенени от гледката – когато към редиците им отгоре политат… трупове! Суеверие ли, що ли, но психологическият момент тук изиграва важна роля. Макар и не решаваща. Защото тогава „изведнъж Радецки пристигна със гръм.” Е, може и да не е било точно по този начин, но пък генералът наистина изиграва ролята на dues ex machina, появявайки се буквално в последния момент с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. В този най-критичен момент вече по всичко личи, че Шипка ще падне. И ето, че от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Привечер пристигат всички роти на 16-ти стрелкови батальон и след ожесточен бой турците са принудени да минат в отстъпление.
Шипченският проход е спасен!
Сраженията не стихват и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия. По думите на ген. Радецки, руските войници и българските опълченци го превръщат „в непристъпна крепост, в затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград”. Защитата на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877-ма – период, който влиза в историята с името „Зимно шипченско стоене”. Нито студът, нито мъглата, нито дори страховитите снежни виелици успяват да попречат на защитниците да обраняват геройски прохода. Не е нужно през това време телеграфът да предава подробна информация за положението. Само онази кратка фраза:
“На Шипка всичко е спокойно.”
Защитата на Шипка обаче решава по-натам изхода от войната. Армиите на Сюлейман паша и на Мехмед Али паша не успяват да се свържат в Североизточна България, за да помогнат на Осман паша в Плевен, а в последствие трите войски заедно да изтласкат руската Дунавска армия отвъд Дунава. Което – сетете се какво може би щеше да означава. Така, с цената на 3100 убити руски войници и офицери и на още 535 български опълченци в тридневните сражения планът на турците се проваля и оттам насетне те минават в отбрана. А, както военните стратези казват – една страна, премине ли в отбрана, тя вече почти сигурно е загубила войната. Още по-интересно е, че за онези три решаващи дни много по-добре въоръженият и в по-добри позиции противник дава значително повече жертви – над 8200 убити.
След като и Плевен пада на 29-ти ноември 1877-ма
(10-ти декември по нов стил), въпреки изключително тежките зимни условия руските войски преминават Балкана и пленяват армията на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер. Това се случва на 28-ми декември 1877-ма (9-ти януари 1878-ма). Тази победа увенчава и достойния финал на героичната Шипченска епопея… За да бъде увековечена няколко десетилетия по-късно с един от националните ни символи – „Паметникът на Свободата”.
През 1920-та на свой конгрес все още живите ветерани-опълченци решават, че трябва да бъде построен монумент на Шипка. Започва събиране на средства. Всички те са доброволни дарения от целия народ. Конкурса за паметника печелят арх. Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев, комуто, заедно с Кирил Шиваров е авторството на фигурата на лъва. Арх. Генчо Скордев пък е определен да осъществява инвеститорския надзор. Изграждането на монумента започва през пролетта на 1926-та. Ръководят го инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. Главен майстор първо е Илия Мъглов, а след него – Пеньо Колев (Пеньо Бомбето). През 1927-ма, 1928-ма и 1929-та кипи усилена работа. Камъните се обработват на ръка и след това с волски каруци ги карат до паметника. Пясъка пък извозват с катъри от Мъглиж и Енина. Каменната кула е завършена на груб строеж през лятото на 1929-та, но политически причини временно спират строежа. Огромният бронзов лъв, вече отлят в Софийския военен арсенал, трябвало да гледа на север. Румънското правителство, получило след Междусъюзническата война Южна Добруджа, обаче протестира срещу това. Към хора се присъединяват и Турция, Гърция и Сърбия. Накрая проблемът е решен с ловък дипломатически ход – обръщат лъва на изток. Строежът продължава през 1931-ва и така, на 26-ти август 1934-та,
монументът е официално открит от цар Борис III.
Самият паметник представлява бойна кула от доломит с форма на пресечена пирамида, висок е 31.5 м. Над входа му стои огромният бронзов лъв, дълъг 8 м и висок 4 м, а от другите страни на кулата са изписани местата на големите сражения – Шипка, Стара Загора, Шейново. Победата над турските войски олицетворява женската фигура. Ако влезете в приземния етаж, ще видите огромен мраморен саркофаг, който пази костите на руски воини и български опълченци, дали живота си в Шипченската епопея. Изкачите ли се нагоре – следват още 4 етажа, на които можете да разгледате копия на български бойни знамена и различни други реликви. А от върха на кулата пред вас ще се открие невероятно красива панорамна гледка на връх Шипка и околностите.
Комплекс „Шипка” обаче включва и реставрирана църква, в която е открит запазен един от най-старите български ръкописи – Енински апостол от 11-ти век. Край Шейново пък е Паметникът на победата. По такъв начин, природните забележителности наоколо и историческата памет се съчетават, за да се превърнат в една от една от най-големите и впечатляващи туристически атракции. От всичко това е силно впечатлен и руският президент Владимир Путин, уважил по покана на българския си колега Георги Първанов на 3-ти март 2003-та честванията на 125-ата годишнина от Освобождението на България от Османско владичество.
Be the first to comment