Това насилие е анонимно – то не съществува официално. То не присъства дори и като намек в свещения гняв на прогресивния феминизъм срещу репресивния мъжки звяр. Да признаеш за това насилие е срамно – нали си мъж, какво пискаш и се оплакваш от жена си. Имам познати млади момчета, които се опитват – веднъж-дваж в месеца, както е определил съда – да отидат и да вземат за няколко часа децата си. След тях веднага идва полиция, извикана от майката, за да предотврати “опасно домашно насилие”. Насилието на мъжкия примат над жената е недопустимо и осъдимо. Гаврата на побеснялата от омраза бивша съпруга с бащата на детето й и със самото дете – не е проблем. Не е проблем и това, всяка вечер да се връщаш в дома си, където те чака един отчужден партньор, който е решил да те мачка – да мъсти за това, че ти си големия провал на живота му. Знаете ли какво е всяка вечер да се прибираш на бойното поле? Мъж ли си, жена ли си – каква разлика? Две млади момичета бяха изследвали общността на клошарите в София и бяха стигнали до извода, че мнозинството от тези хора са се пречупили – психически и физически – в резултат на семейна драма, на предателство от близки хора. Не от провал в кариерата, не от финансови проблеми или болни амбиции. Държавата не може да се справи с всичко – особено ако става дума за личен живот. Но държавата трябва да приеме справедливи правила на арбитър и да ги спазва. Особено когато става дума за деца. Как се чувства едно дете, поделено между омразата на двамата си родители? Как ще се държи по-късно това дете в обществото, какво ще направи със собствения си живот, започнал в среда на агресия и страх? Тези въпроси нямат лесни отговори. Затова имам вътрешна нетърпимост към всеки плитък и арогантен отговор, мотивиран от примитивизъм и радикализъм. Или от безразличие – това мен не ме засяга. Затова като те засегне се оказваш напълно сам. И безпомощен.
Be the first to comment