Признавам, че доста ме беше яд, вече стана и петнайсет, а протестиращите бяха доста рехави. Повечето насядали около подлеза, фонтана, по металните перила на Археологическия музей. Изглеждат като случайно попаднали тук. Сякаш нямат намерение да протестират. Не са отвратени от политиците, които за двайсет и повече години досъсипаха страната, съсипана преди това от бащите и дядовците им. Не съм много силен по история, а и не ми трябва да съм. Нали живея тук, и всичко ми е на главата. За сега ми е достатъчно огромното желание парламента да напуснат тези смешници, които приемат закони само, за да останат ненаказани крадците, платили им депутатските места. А и те самите. Не трябва да съм професор по икономика, за да разбера защо искат да изтеглят един милиард заем. Щели да се разплатят с фирмите. Ама кои фирми? Всички на улицата знаят, че дедесто е най-лесния начин да задигнеш пари от държавата. Позволено е на близките до властта, в бандитско съдружие за обезкостяване на милата ни родина.
Седнах отстрани на подлеза до Президентството. Нададох ухо какво говореха двете жени с български флагове на коленете. Едната, по-дебелата, каза, отпускарско време е, те на това се надяват бандитите в Парламента. Хората да заминат или да се уморят. А и е доста горещо. Не е редно, обадих се. Сега се решава съдбата на отечеството. Какви отпуски, каква умора, каква почивка? Всички трябва да сме тук, и да покажем, че повече няма да ги търпим. Политици били, намеси се другата жена и изправи флага в едната си ръка. Отдавна е ясно на всеки, че са пладнешки разбойници. Не случайно сме на първо място по всичко лошо в Европа. И по самоубийства, и по инфаркти, и по инсултите… Раждаемостта била като през 47-ма година, обади се по-дебелата жена и добави: Ние напред с времето ли вървим, или се връщаме обратно.
И най-лошото, намесих се отново, българите били най-нещастни. Поне преди няколко месеца бяхме. Ама от тогава не ми се вярвам да сме станали по-щастливи, обади се жената с изправения български флаг в ръката. Дори напротив. Как няма да сме нещастни, наклони глава към мене по-дебелата жена, след като трябва да търпим толкова години кражбите на шепа изроди. Именуващи се олигарси, милионери, политици, бандити, бизнесмени и всякакви други. Казват, били избрани. Кой ви избира бе? Двайсет процента от населението. Вие самите си се избирате. Никой от нас не ги е избирал, сигурен съм, повиших глас. Да си призная господине, гласувах за тях. Виновна съм. Но си оттеглям гласа. Сгреших, голяма грешка направих, като гледам какви ги вършат. Всичките им обещания за това и онова за пореден път се оказаха лъжливи.
Обикновено избягвам да влизам в разговор с непознати, но сега ми е приятно, че с двете жени мислим еднакво. Разбирам се, и с тях, и с хората наоколо. Съдбата на отечеството – повторих тези думи. И за първи път от доста време звучат без нито един фалшив тон. Наистина е в опасност, след като на всички е ясно, че поредните безотговорни типове завзеха с тарикатски хватки държавното кормило. И не само назначава на важни постове други безотговорници, а често и направо откровени бандити. Ама с когото най-добре се краде, ако не с професионалните престъпници. Толкова време вече работят заедно. Едните с официални физиономии, показват ги по телевизията, другите с криминални, тях също ги показват по телевизията. Веднъж едните са бандити, а другите на държавни постове, после си сменят местата. От години са в постоянен обмен. Затова ме я яд, че хората още са толкова малко. Трябва цялата страна да се изсипе тук, за да ги изхвърлим. Уж нямало кой да ги замести. Следващите щели да бъдат като тях. И тях ще изхвърлим. И тези след тях. Докато накрая дойдат читави хора.
Станах и отидох към кръстовището между Министерския съвет и Президентството. Хич не ме интересува кое какво е. Няма разлика помежду им. Едни и същите лицемерни правят едно единствено нещо. Опитват се да налучкат най-подходящата за момента лъжа, за да удържат по-дълго властта. Ама няма да ги огрее този път. И хич не ме интересува, че хората наоколо още са малко. Аз съм тук, и други хора са тук. И утре ще бъдем, сигурен съм, дано и останалите, с които сме заедно сега дойдат. Най ме е яд, че колите си минават най-спокойно. Сякаш няма протестиращи. Мерцедеси, аудита, фолксвагени… Механично отбелязвам марките. Може и те да са като нас, протестиращи, но сега да си имат работа. Все пак ме е яд, че минават свободно. Най се ядосвам на такситата. Бакшишите друго не ги интересува, само парата е важна за тях. Хич не им пука, така ми изглежда, че на хората вече толкова им е писнало, че не се търпи. Искам всичко в тази страна да спре, не само движението на кръстовището, да се изтръскат всички крадци и лицемери, и да продължим напред, само ако никой от тях не е останал.
Направо мед усетих на душата си, когато чух барабаните. Харесвам барабаните. Свирките, вувузелите, тромбите и виковете също вършат работа, но в барабаните е истината. Най-добре напомнят, че времето на бандитстващите политици е изтекло. А и хората започнаха да се увеличават. Дишам уверено като ги гледам. Движа се около тях, викам заедно с всички „Оставка!” и „Червени боклуци!”. И се надявам да станем още повече. Колкото бяхме онзи ден, направо напълнихме и площада, и улиците около него. Слушам думкането и разбирам защото се отива на война с барабани. Само в началото ме дразнеше шума. Отдавна съм свикнал. Разбирам смисъла му, и съм част от този смисъл. Опитаха се да ни превърнат в робско стадо. Но не успяха. Вече сме достатъчно много.
И сякаш е разбрал какво беше най-голямото ми желание едно момче, цялото в черно, ама не някакъв каяк, а обикновен, почти като мене на ръст, застана пред таксито, което искаше да премине между хората. И нахално да ги раздели. Таксито стои, но и момчето не помръдва. Накрая шофьорът излезе и заобяснява, че имал бърза работа. Чудех се какво ще му отговори момчето. Това, мой човек, каза то, е гражданско неподчинение. Ясно ли ти е какво означава? Вече няма да се подчиняваме. И всички трябва да го разберат. Затова обръщай колата и заобикаляй. Тук протестираме срещу всекидневната несправедливост, срещу вечните лъжи, срещу двайсетте години безотговорност, срещу кражбите и срещу стотиците неразкрити убийства. Ясно ли е? Ясно е, чух шофьорът. Влезе в колата и обърна. Засиях от гордост. Настина сме сила, щом и бакшиша го разбра само от няколко думи.
Be the first to comment