Речникът на Уилям Шекспир според изчисленията на изследователите съдържа 12 000 думи. Речникът на негъра от людоедското племе мумбо-юмбо има само 300 думи.
Елочка Шчукина си служеше с лекота и свободно и с тридесет.
Ето думите, фразите и междуметията, грижливо подбрани от нея от целия велик, богат и могъщ руски език:
1. Нахалничите.
2. Хо-хо! (В зависимост от обстоятелствата изразява: ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство)
3. Знаменито.
4. Мрачен (По отношение на всичко. Например: „мрачният Петя дойде“, „мрачно време“, „мрачен случай“, „мрачен котарак“ и т.н.)
5. Мрак.
6. Ужас (Ужасен. Например при среща с добра позната: „Ужасна среща“.)
7. Хлапак (Към всички познати мъже, независимо от възрастта и общественото им положение)
8. Не ме учете как да живея.
9. Като дете („Бия го като дете“ — при игра на карти. „Срязах го като дете“ — види се, при разговор с отговорен наемател.)
10. Кр-р-расота!
11. Дебел и красив (Употребява се като характеристика за неодушевени и одушевени предмети)
12. Да отидем с файтон (Казва се на мъжа)
13. Да отидем с таксѐ (На познат от мъжки пол)
14. Целият ви гръб е бял (Шега)
15. Ама че го рече
16. Уля (Ласкателно окончание на имена. Например: Мишуля, Зинуля)
17. Охо! (Ирония, учудване, възторг, ненавист, радост, презрение и задоволство.)
Останалите твърде незначителен брой думи служеха като свързващо звено между Елочка и продавачите в универсалните магазини.
Ако разгледате снимките на Елочка Шчукина, окачени над леглото на нейния мъж, инженер Ернест Павлович Шчукин (едната — анфас, другата — в профил), лесно ще забележите високото и изпъкнало красиво чело, големите влажни очи, най-сладкото в Московска губерния носле и брадичката с мъничка, нарисувана с туш бенка.
Ръстът на Елочка пленяваше мъжете. Тя беше мъничка и дори най-хилавите мъже, изправени до нея, изглеждаха едри и снажни.
Що се отнася до особените белези, тя нямаше такива. Елочка не се и нуждаеше от тях. Тя бе красива.
Двестате рубли, които мъжът й получаваше всеки месец от завода „Електрополилей“, бяха оскърбление за Елочка. Те съвсем не можеха да подпомогнат онази грандиозна борба, която тя водеше вече четири години, откак зае общественото положение на домакиня — жена на Шчукин. Борбата се водеше с пълно напрежение на силите. Тя поглъщаше всички доходи. Ернест Павлович работеше извънредно вечер в къщи, отказа се от домашна прислуга, сам палеше примуса, изхвърляше сметта и дори пържеше кюфтета.
Но всичко бе напусто. С всяка измината година опасният враг все повече разрушаваше домакинството. Преди четири години Елочка забеляза, че има съперница отвъд океана. Нещастието я сполетя онази радостна вечер, когато тя пробваше една твърде фина крепдешинена блузка. В този тоалет тя изглеждаше почти като богиня.
— Хо-хо! — възкликна тя, изразяваща с този канибалски вик изумително сложните чувства, които я бяха обзели.
По-просто тези чувства можеха да се изразят със следните думи: „Щом ме видят такава, мъжете ще се развълнуват. Ще започнат да треперят. Накрай света ще отидат заради мене, захласнати от любов. Но аз ще бъда непристъпна. Нима те ме заслужават? Аз съм най-красивата. Такава елегантна блузка няма никой на земното кълбо.“
Но думите й бяха само тридесет. И Елочка избра от тях най-изразителната — „хо-хо“.
В такъв сюблимен момент при нея дойде Фимка Собак. Тя донесе със себе си студеното дихание на януари и френски моден журнал. Елочка се спря още на първата страница. Блестящата фотография изобразяваше дъщерята на американския милиардер Вандербилд във вечерна рокля. Тук имаше кожи и пера, коприна и бисери, необикновено широко отворено деколте и главозамайваща прическа. Това реши всичко.
— Охо! — каза си Елочка.
Това значеше: „Или аз, или тя.“
Утрото на следващия ден завари Елочка при фризьора. Тук тя загуби прекрасната си черна коса — боядиса я червеникава. След това успя да изкачи още едно стъпало по стълбата, която я приближаваше до блестящия рай, където се разхождат дъщерите на милиардерите, недостойни дори да вържат връзките на обувките на домакинята Шчукина. Със заем от работнически фонд беше купена кучешка кожа, имитация лутър. Тя бе употребена за гарнитура на вечерния тоалет.
Мистър Шчукин, който отдавна мечтаеше да си купи нова чертожна дъска, се поомърлуши.
Роклята, гарнирана с кучешката кожа, нанесе на високомерната дъщеря на Вандербилд първия сполучлив удар. След това на надутата американка бяха нанесени три удара поред. Елочка си набави от придворния кожухар на Фимочка Собак чинчилово наметало (руски заек, убит в Тулска губерния), сдоби се с гълъбова шапка от аржентински филц и преправи новото сако на мъжа си в моден дамски жакет. Милиардершата позалитна, но нейният любвеобилен татко Вандербилд, види се, я подкрепи.
Новият брой на модния журнал показа проклетата съперница в четири различни образа: 1) със сребърни лисици, 2) е брилянтена диадема, 3) в авиаторски костюм (високи ботушки, много фина зелена куртка и ръкавици, широките краища на които бяха инкрустирани с изумруди от средна големина) и 4) в бален тоалет (каскади от скъпоценности и малко коприна).
Елочка обяви мобилизация. Татко Шчукин взе заем от взаимоспомагателната каса. Повече от тридесет рубли не му отпуснаха. Новото мощно усилие подкопа из корен домакинството. Трябваше да се води борба във всички области на живота. Наскоро бяха получени снимки на мис Вандербилд в нейния нов замък във Флорида. Наложи се и Елочка да се обзаведе с нови мебели. Тя купи при разпродажба два тапицирани стола. (Изгодна покупка! Не биваше да се изпусне!) Без да пита мъжа си, Елочка взе от отделените за храна пари. До петнадесети оставаха десет дена и четири рубли.
Елочка мина тържествено със столовете по малката уличка Варсонофиевска. Мъжа й го нямаше в къщи. Но той скоро се яви, мъкнейки тежка чанта.
— Мрачният мъж пристигна — отчетливо изрече Елочка.
Тя произнасяше всички думи отчетливо и те подскачаха бойко като грахови зърна.
— Здравей, Еленочка. Какво е това? Откъде са тия столове?
— Хо-хо!
— Не, наистина, откъде са?
— Кр-р-расота!
— Да, столовете са хубави.
— Зна-ме-ни-ти!
— Подарък от някого?
— Охо!
— Как?! Нима си ги купила? Но с какви пари? Да не би със средствата за храна? Хиляди пъти съм ти казвал…
— Ернестуля! Нахалничиш!
— Но как можеш да вършиш такива неща?! Няма да има просто какво да ядем!
— Ама че го рече!
— Но това е възмутително! Ти се простираш не според чергата си!
— Шегувате се!
— Да, да. Простирате се не според чергата си…
— Не ме учете как да живея!
— Не, нека поговорим сериозно. Получавам двеста рубли…
— Мрак!
— Рушвети не вземам, пари не крада и не умея да ги фалшифицирам…
— Ужасно!
Ернест Павлович млъкна.
— Виж какво — каза той най-сетне, — така не може да се живее.
— Хо-хо — каза Елочка, сядайки на един от новите столове.
— Трябва да се разделим.
— Ама че го рече!
— Характерите ни не си схождат. Аз…
— Ти си дебел и красив хлапак.
— Колко пъти съм те молил да не ме наричаш хлапак!
— Шегувате се!
— И откъде се взе у тебе тоя идиотски жаргон!
— Не ме учете как да живея!
— По дяволите! — викна инженерът.
— Нахалничите, Ернестуля.
— Нека се разделим с добро.
— Охо!
— Ти нищо не ще ми докажеш! Този спор…
— Ще те набия като дете.
— Не, това е непоносимо! Принуден съм да направя тая крачка и твоите доводи не могат да ме спрат. Отивам веднага за каруцар.
— Шегувате се!
— Мебелите ще делим по равно.
— Ужасно!
— Ти ще получаваш сто рубли месечно. Дори сто и двадесет. Стаята ще остане на тебе. Живей, както си искаш, но аз така не мога…
— Знаменито — изрече с презрение Елочка.
— Аз ще се пренеса у Иван Алексеевич.
— Охо!
— Той замина на почивка и ми остави за през лятото целия си апартамент. Ключът е у мен… Само няма мебели.
— Кра-расота!
След пет минути Ернест Павлович се върна с портиера.
— Гардероба няма да взема, той ти е нужен, но писалищната маса, бъди така добра… И ето тоя стол вземете — обърна се той към вратаря. — Аз ще взема един от тия два стола. Мисля, че имам право?!
Ернест Павлович завърза своите вещи в голям вързоп, уви ботушите си във вестник и се обърна към вратата.
— Целият ти гръб е бял — каза Елочка с грамофонен глас.
— Довиждане, Елена.
Той очакваше, че поне в този случай жена му ще се въздържи от обичайния си жаргон. Елочка също схвана важността на момента. Напрегна се и затърси подходящи за раздяла думи. Тя бързо ги намери.
— С таксе ли ще отидеш! Кр-расота!
Инженерът като лавина се спусна по стълбището.
Елочка прекара вечерта с Фимка Собак. Те обсъждаха необикновено важното събитие, което застрашаваше да обърне с главата надолу световната икономика.
— Изглежда, ще се носят дълги и широки дрехи — казваше Фима, която завираше като кокошка главата си в раменете.
— Мрак!
И Елочка погледна с респект Фима Собак. Мадмоазел Собак минаваше за културно момиче: нейният речник имаше около сто и осемдесет думи. Освен това тя знаеше една дума, която Елочка не можеше дори и да сънува. Това беше съдържателна дума: хомосексуализъм. Не, нямаше никакво съмнение, Фима Собак беше културно момиче.
Оживеният разговор продължи до късно след полунощ.
Be the first to comment