Лора

Няколко години по-късно (след случая с шплентовете) и с друга курсантка, на име Лора, пак се случи отказ на авиационната техника. Този път много по-безобиден.
Тъкмо бяха поискали разрешение за излитане, когато се оказа, че Лора не чува нищо в слушалките си и нищo не излъчва през микрофона си. Това напълно обезсмисляше полета. Инструкторът си спомни предишния случай. Реши, че е по-добре да докладва за отказа дори да не e сериозен, отколкото пак да прави услуга на умните глави от щаба на Авиобазата. Той докладва на кулата, като си мислеше, че неговите слушалки работят, но от кулата никаква реакция. Повтори и потрети, но резултат нямаше. Между другото, кулата вече им беше разрешила излитане, но те нямаше как да знаят това.
– Какво мислиш, че става? – запита той надвиквайки шума на хеликоптера. Трябва да отбележим, че “Джет Рейнджър” e доста по-тих отвътре, отколкото отвън.
– Имаме загуба на радиовръзката. – отговори викайки Лора.
Сега им се налагаше да приложат на практика наученото за справяне с такъв проблем.  
– Каква е процедурата при загуба на радиовръзката?
Тя много добре си я спомняше. А и как да я забрави, като ръководителите на полети я припомняха на авиаторите всеки път, когато даваха предполетните си указания.
– Трябва да опитаме връзка на друг канал.
Пробваха. Не стана.
– Сега какво? – продължи с въпросите си инструкторът.
– Връзка с друга радиостанция. – отговори курсантката.
Връзката не се осъществи и с втората радиостанция, и с третата – също.
– Друго? – попита той.
– Да се опитаме да приемем гласови команди по радиокомпаса. – каза тя.
Автоматичният радиокомпас е старо средство за радионавигация. В екстремни ситуации, като тази, екипажът можеше да приема указания по него, но не можеше да излъчва и да предава информация.
Както можеше да се очаква и тук удариха на камък. Ако нямаха връзка по едната радиостанция, можеше повредата да е в нея и да имат връзка по другата. Но когато всичките радиостанции нямаха връзка с кулата тава означаваше, че има нещо тотално сбъркано в цялата система за комуникация на техния  “Джет Рейнджър.”
Инструкторът  искаше пак да закарат хеликоптера до хангара, както направиха предишния път, когато имаха стружки в маслото на опашния редуктор, но в този ден летището беше много оживено. Няколко въртолета бяха заели отредените им квадрати за висене и отработваха различни елементи от полета. Други два-три летяха по кръга, имаше още няколко по маршрут и всички те излитаха, кацаха, зареждаха гориво, пак излитаха. Нещо повече, на земята постоянно имаше един или два хеликоптера, чиито екипажи се сменяха при работещи двигатели и въртящи се витла. Пълна лудница. Поради горните обстоятелства беше малко рисковано да прецапат през цялото летателно поле до хангара без да имат устойчива двустранна радиовръзка с контролната кула на летището. Оставаше им една последна възможност – да поставят код 7600 на транспондера.
Транспондерът е  електронно устойство на борда, което служи за идентификация на летателния апарат. Когато получи сигнал от наземния радар той изпраща в отговор друг сигнал с информация за местоположението и височината си. Името му е образувано от английските думи transmit1 и respond2. На транспондера се настройва четирицифрен код, по който наземните диспечери и ръководители на полети разпознават различните въздухоплавателни средства в техния район на отговорност. Пилотите получават този код от кулата преди излитане.
Съществуват няколко специални кода, предназначени за използване само в строго определени случаи. Един от тях е 7600, който се поставя на транспондера при загуба на радиовръзката. Когато някой летателен апарат лети с такъв код, той (кодът) се изобразява на дисплеите на наземните служби. Това автоматично задейства и звукова сигнализация, за да не би диспечерите да пропуснат да видят, че някой самолет или въртолет лети със специален код.
– Да поставим код седем-шест-нула-нула на транспондера. – предложи Лора следващата стъпка според процедурата.
– Правилно – подкрепи я инструкторът. – Така поне в кулата ще видят, че имаме проблем с радиовръзка и не можем да се свържем с тях. Може и да се сетят да ни дадат някакви указания по радиокомпаса.
Екипажът направи необходимото.  
Подлетяха лека – полека до хангара. Техниците ги наобиколиха с неизменния си въпрос: “Какво става?”. Обясниха им какъв е проблемът.
– Няма проблем. – каза най–печеният от тях, старшина Щилянов. – С този хеликоптер и друг път се е случвало същото, но още не сме разбрали къде е дефектът. Може да има така наречената “студена спойка” някъде из интеркома.
– Ами казвайте ги тези неща по-рано. – рече  инструкторът.
– Не очаквахме пак да се случи, но съм сигурен, че в момента вече си работи нормално. – успокои ги техникът.
Така и се оказа на пробата, която направиха техниците.
– За всеки сличай ще ви сменим слушалките с други, макар че не е от тях. И така вече сте готови за нови подвизи. – каза Щилянов.
Полетите продължиха без повече проблеми. В кулата естествено никой не обърна внимание на звуковия сигнал, подаден им от системата за следене и наблюдение на трафика. Впрочем, бяха му обърнали дотолкова, доколкото ръководителят на полети да каже:
– Абе какво се разпищя толкова силно?! Вижте там, намалете го! Не може да се работи така!
Обаче в Брюксел някой взел, че обърнал внимание и звъннал в София да пита разрешен ли е вече проблемът на екипажа летял без радиовръзка някъде из България. В София много – много не се занимават с хеликоптери и отговорили, че те нямат проблем. Брюксел се успокоил, но София се разтревожила и на свой ред звъннала в Авиобазата да ги пита за проблемите им, от което на полковник Овчаров му се изправила косата и му се появили два-три нови бели косъма. Проблеми в неговата авиобаза?! Нечувано и невиждано! Кой смее да се бъзика така с него?! Така да му подкопава реномето пред вишестоящите!
– Пак ли тоя, бе?! – кресна полковникът, когато му докладваха кой точно.
Просто “тоя”, без имена. Прахолякът нямаше имена. По-близкият е “тоя”, а по-далечният – “оня”. Кратко, точно и ясно.        
– Да ми се яви веднага тук!
Велможите му тутакси извикаха инструктораа. Той тръгна към канцеларията с идеята, че ще го питат за случилото се и как ще им каже, че не е било нищо сериозно, но пък от друга страна е била добра възможност за курсантката да приложи на практика наученото за действия при особени случаи в полета.
С тези мисли в главата си той влезе в Овчаровата канцелария.
– Какво пак си направил, ти, бе?
Въпросът беше зададен с тон, все едно инструкторът е стрелял с ловна пушка по деца, играещи на детска площадка, убил е поне две от тях, други три са загинали на място, падайки от катерушката, стреснати от изстрелите, още четири са предали богу дух на път към болницата, две – в реанимацията, а други няколко чисто и просто са си умрели от страх. А един моторист, който случайно минавал оттам, получил инфаркт, докато гледал страшната касапница. Моторът му паднал и неуправляем се врязал в една цистерна, двадесеттонна, пълна догоре с бензин. Tя пък взела, че се взривила и…   
– Имах особен случай в полет. – информира го инструкторът.
– Какъв полет, бе? Било е на висене.
– Е, да де. Полет на висене.
– Знаеш ли, че от Брюксел се обаждаха да питат за оня без радиовръзката?
– Не, но вече разбрах, така или иначе, след като ми казахте.
– Така да ме излагаш, ти, мене пред началството в София. – дори не се опитваше да скрие гнева си Овчаров.
– Как? – полюбопитства инструкторът.
– Код на транспондера седемдесе-и-шес-нула-нула не се включва току – така.
Полковникът продължаваше да се самонавива и да поддържа яда си на ниво.
– Не беше току–така, а по предназначение. – опита се да обясни инструкторът.
– Ама няма нужда да го правиш на летището.
Да, можеше и да не го включва.
– Имаше много хеликоптери на летателното поле и нямаше как да стигна до хангара безпрепятствено.
– Няма да ходиш до хангара. Кацаш там, където си!
Мисълта за предишния случай с шплентовете не напускаше инструктора и той дебнеше за признаци, че и полковникът има смътен спомен, но уви.
– Действах според указанията дадени от ръководителя преди полетите. – само поясни той.
– Указанията са си указания, но трябва и да се мисли. Ти замисли ли се изобщо?
– Не. – без да се замисли и сега отговори инструкторът, което показваше само рутина и професионализъм. Ни повече, ни по-малко.
– Не! Нали? – каза Овчаров и си помисли: “Тоя пък, как го мързи да мисли… А аз трябва да мисля за толкова много неща. Чорт побери3!”
От друга страна, полковникът едва ли имаше представа, че едно е да трябва, а съвсем друго е да мислиш. Все пак, мисленето е функция на възможностите, а не на желанието.
– Знаеш ли сега какво щe си кажат в София? – зададе полковникът въпрос с повишена трудност и си отговори сам. – Хм… вертолетчици! Какво ли разбират те от транспондери?!
“Интересно, каво ли са казали предишния път за шплентовете в редуктора?” – помисли си инструкторът.
– Ние тук в щаба работим неуморно като пчелички за доброто име на Базата, а такива като теб…
– Емии… – успя само да каже инструкторът.
– Абе, няма да включваш кода на транспондера! – вдигна децибелите Овчаров. – Като нямаш връзка, вадиш джи-е-сема и звъниш на ръководителя на полети!
– Слушам, го'син полковник.
– Хайде сега изчезвай!
“Оф… само нерви ми oбразуват тука разни такива” – помисли си полковникът – “Ама ще видят те!”

*Aвторът е завършил Висшето военнoвъздушно училище „Г. Бенковски“, Долна Митрополия през 1992г., специалност летец-пилот на хеликоптер. През 2009г. завършва курс за командири на ескадрили във военновъздушна база „Максуел“ в САЩ. Летял е на няколко типа руски, американски, френски и италиански хеликоптери. Дългогодишен пилот-инструктор.