Късото време между два потопа

Оказва се, че от доста време в България живеем от бедствие на бедствие. А времето между бедствията става все по-кратко. Според една много популярна латинска сентенция да се греши е човешко, но да се повтарят грешките е глупаво. Синоптичните прогнози показват от много месеци дъждовно лято. Необичайно дъждовно лято. Времето не стига да се оттече водата от едно място и вече стихията е ударила на друго. Времето не стига хората да реагират и да опазят себе си,семействата си и имуществото си. Времето единствено в новините става по-дълго, за да се изброят имената на пострадалите райони. По-дълго става и другото, реалното време, което е нужно, за да се преодолеят щетите от бедствията. А все по-често това време е недостатъчно, за да се превъзмогне загубата на близки. Защото има и човешки жертви. А това не се поправя и не се забравя. А би трябвало и да не се прощава. Отдавна, вече като клише си казваме, че в България човешкият живот е нищо. Страшното е, че това, заедно с клишето, че у нас няма правда и справедливост, се приема за нормално. Хората някак претръпнаха. Хората престанаха да чуват политиците, които са заети да се дебнат и обвиняват едни други. И така, в политически интрижки и боричкания времето си тече, но водата не се оттича. Оная, страшната, мътната вода, която повлича човешки съдби. Която мирише на гнило, в която пъплят зарази. Която не дава живот, а взема животи. Много ни станаха метафорите, за съжаление тъжните, а не светлите. Къде е по-различно? В бедствието, или пред урната. Или отстрани? Седи ли си в душиците ни съзнанието (и облекчението), че бедата се случва другаде и на другите? Че избраните (управниците) ги избират другите, че повечето хора, които не са били нито пред урните, нито в бедствието, не са виновни нито за наводненията, нито за маскарлъците на политиците и местните бабаити? Всъщност вече между бедствията няма време. Не е нормално в една страна през три дни под водата да се озовават цели селища. Не е нормално, след като някой не е сметнал парите за здраве както трябва (или десетилетия е допускал да ги крадат), хората да кърпят държавническото невежество от собствения си джоб. Не е нормално, когато данъкоплатецът трябва да бъде доиздоен заради здравна система, закъсала банка или въобще калпав държавен бюджет, да плаща от джоба си и за повтарящи се бедствия. Без да знае дали парите ще отидат при страдащите, или ще идат в други бездънни дупки. Защо иначе бедствията ще се повтарят като по сценарий? Не е нормално при бедствие да пишеш писма с тект “може да има бедствие, оправяйте се”. Не е нормално да не се знае кой взема решения пред стихията. Защото иначе всеки решава за себе си. И решението да останеш в дома си като в ноев ковчег, е нормално на този фон. Защото хората, отказали да се евакуират, нямат нищо друго. Нямат и доверие в спасителите си в буквален и метафоричен смисъл. Нямат доверие и когато отидат пред урните. Не знаят дали това е право, задължение или обикновена принуда. Да, звучи абсурдно, но и с това свикнахме. Не е нормално домът на българина да бъде неговият ноев ковчег. Ковчегът може да е порутени четири стени на село или панелен бункер в работнически квартал на някой областен център. Или софийски подлез. Водата е същата – мътната, калната, вонящата. Не е нормално да се лишиш от живот поради недоверие, страх от мародери или отчаяние. В България и това се случва все по-често. В България поради същите причини хората се отказват от правото си на вот. А времето между бедствията и вотовете става все по-кратко. Имаме вот под страх, вот по принуда. Купен глас, продаден глас, спазарен мандат. Пито, но не платено. Резултатът се вижда във всеки пореден парламент. С всяко поредно правителство от много време насам. Резултатът се вижда най-добре от тавана на наводнен дом при бедствие. И никак не е без значение дали причината е язовирчето на местния бабаит-концесионер, на когото хората на всичкото отгоре трябва да ядат рибата, или идиотското незаконно застрояване, напълнило джобовете на цели фамилии общинари, или обикновено безхаберие. И има връзка между ходенето до урната и бедствието. Ако го правиш със страх, потъваш.

1 Comment

  1. Това е много тъжен и страшен материал. Мисля си – ако живеех в чужбина сигурно щях да напиша доста по темата. Но съм в България и не се различавам по нищо от всички останали тук българи. Какво ми пречи ли? Отговорът е страх. И спирам по темата…

Leave a Reply

Your email address will not be published.