Интуицията на парламентариста

Не мислих дълго. Тръгнах защото почувствах, че трябва да го направя. Не само като желание. Но и като буквално усещане. Ритник, оправил ме в определена посока. Казвам „ритник“, защото подтикът беше много осезателен. Нямаше как да се откажа. Още преди да се усетя и бях стигнал прекалено далече, за да се връщам. Все още бях в колата. Сам, нямах нужда от шофьор в такава ситуация. Нито бодигардове ми трябват, нито ченгета от несеото. Разчитах единствено на себе си. Знам, че трябва да бъде направено така, и не изпитвах съмнения. Някой може и да не ми повярва. Но то е само защото не знае, че макар и богат, и успял човек, както се казва, съм и много импулсивен. Щом желанието се е появило съвсем естествено ми се струва да го реализирам. Вярвам в интуицията си. Бях в партията на левите, и какво мислите, как преминах в партията на десните. Предполагам се досещате. Точно така, интуицията ми подсказа, че трябва да го направя. После каква беше причината от партията на „десните“ да се върна в партията на „левите“ . Отново интуицията ми подсказа. Подчинявайки се на нейните повели отново се върнах в партията на „левите“. При следващия скок попаднах в партията на „центъра“ и успях да вляза в парламента. Все пак бях политик с определени заслуги и опитност. Представлявах ценност за всяка политическа формация. Този път твърдо избрах „центъра“. Бяха ми обещали избираемо място в кандидатските листи. И го получих, както стана ясно.

Но сега наближават нови избори. Имам чувство, че още не съм влязъл в парламента както трябва, не съм се усетил истински като народен избраник и парламентарист, и вече трябва да мисля отново за избори. Представяте ли си колко е несигурно всичко. Щастието у нас трае кратко. Сигурно от недрата на тази несигурност се появи желанието ми да тръгна в посоката, в която вече вървях. Между другото до скоро карах един от личните си автомобили. Няма да се хваля каква марка е и колко струва. Нали знаете, че само у нас завиждат толкова силно на богатите и успелите хора. Затова всякакви подобни признания ще намалят броят на евентуалните ми избиратели.

Тръгнал към много опасно място. Знаех смътно къде се намира. Един от крайните квартали на столицата. Колкото повече вървя, и колкото по-уморен и изпаднал изглеждам, толкова по-приемлив, със сигурност, ще съм на евентуалните си бъдещи избиратели. Циганите, които понякога са роми, но по-често са си цигани, вдигали шум. Ама какво по-нормално за тях. Те обичат и музиката, и шума. Все начини да се почувстват значителни, или поне по-лесно да ги забелязват. Някакви отчаяни от живота българчета, вероятно готови всеки момент да вземат влака или рейса за някоя чужда държава, им направили забележка. След промяната на няколко стила на пеене и песни, от френски шансони, италиански канцонети, така поне ми се искаше, та до Азис и компанията му от нежни културисти и работещи в шоуто му момичета, накрая се сбили. Не било кой знае каква битка, разменили по няколко удара със секира, с дръжка от земеделска лопата и с ножове. Ножовете били тъпи. В смисъл, не режели. Трябва ли да си отрежеш филия корав хляб ще имаш проблем. С тях можело само да наръгаш някой. И ги използвали точно за това. Наръгали двама от циганите, които понякога са и роми, и двама от българите кандидат-емигранти. В смисъл млади момчета, които от нямане какво да правя направили забележка на развеселилите се без основателна причина цигани роми.

Отново заради силната си интуиция скоро започнах да усещам, че положението наоколо става тревожно. Нямах основателни причини. Не се виждаше нищо опасно. Но интуицията ми продължава да сигнализира. Някакви хора в единият край на улицата, и други някакви, в отсрещния край, се появяваха и изчезваха. Това че изчезваха не беше тревожно. Повторното им появяване вече беше повод да ми се вдигне пулса. Съвсем нормално. Наближавах епицентъра на етническият конфликт. Бях приготвил кратко и наситено с емоция слово, с което да обърна внимание върху себе си на господата цигански роми. Сега беше момента да запомнят името ми. И да спечеля както за себе си, за своето име, така и за партията си, от центъра в ляво и малко по-настрана. Предполагам се досещате за коя партия става дума. Там съм, а и други като мене. Но други съпартийци, тоест хора, които изповядват подобна на моята политическа програма, не ми трябват. Сам поех отговорността за сегашните си действия. Така мислех, когато се оказах притиснат до тухлена ограда. От едната ми страна, заплашително привел тяло, сякаш се канеше да ме удари с глава в гърдите, се силеше един господин, явно ромски циганин. До него доста стабилен бабанка ме гледаше кръвнишки и стискаше огромните си юруци. Със сигурност беше от онези, балканджиите, които слязоха завинаги в столицата, за да гладуват. Третият, нямах никакво съмнение, беше от сирийците емигранти. Нали ги знаете, ислямистите и техните противница. Тримата говореха, и аз говорех. Не разбирах какво точно. Нито те, нито аз, стигахме до същината на проблема. Тримата искаха да ме набият защото съм бил гнусен политик, дошъл да се възползва от тях. Докато аз, повтарям, им обяснявах, че съм парламентарист с миротворчески намерения.

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.