През лятото с проф. Ричард Темпест от университета в Илинойс- САЩ разговаряхме за глобалните протести. В интернет беше публикувана карта на света, на която бяха изобразени четири горещи точки: Египет, Турция, Бразилия и България. Попитах моя колега, известен специалист по история и културология, кое е типичното за тези размирни страни. „Една тенденция-различни сюжети”, отговори той.
Пътуването ми до Перу в началото на септември даде възможност да проверя неговата оценка. В Лима си дадоха среща представители на социални движения от Латинска Америка, Канада и Южна Африка. От Европа бяхме само двама-българи: Виолета Златева( председател на Асоциация за надомно производство) и моя милост. Впечатленията от пътуването до другия край на планетата нарекох „Социологически пътепис”. В него разказвам за всекидневието на хората, с които се срещах, за техния забележителен граждански активизъм. Природно-историческите забележителности са само фон на глобалната социална революция, чиито вълни заливат отдалечените географски точки.
Верижните протести
Няма как събитията и съвпаденията да са случайни. Когато през ранната пролет на 2011 г. бях на мисия в Тунис, малцина очакваха, че гражданските протести ще обхванат Египет, след което ще се разпрострат чак до САЩ, Канада и Чили, а впоследствие ще проникнат и в западна Европа. Същото се случва и сега: през юли в Киргистан ни уверяваха, че напрежението е утихнало, но седмици по-късно публичните бунтове се възобновиха. В Лима наглед беше спокойно, но в коментарите доминираше темата за спонтанното изригване на общественото недоволство през юни т.г. В Бразилия вълненията бяха затихнали, но на тръгване нашите приятели от гражданския синдикат съобщиха: „Утре сме на многолюден митинг в Сао Пауло”. По това време в София се готвеха за решаващ метеж, определен за 4 септември (останал само като закана). Подновиха се и сблъсъците в Истанбул, а в Кайро се проляха реки от кръв.
Наскоро четох, че Световната гражданска война била започнала. Щом е така, редно е да се запитаме: „Какво обединява протестиращите люде на планетата „Земя”? Коя е причината милионите да се съединяват в огромни тълпи и да атакуват бастионите на властта?”
Проф. Темпест е прав: сюжетите са различни. В Лима през юли т.г. десетки хиляди протестиращи граждани принудиха президента и управляващите партии да отменят задкулисното решение за квотно разпределение на постовете в правосъдието. В Сао Пауло и други градове на Бразилия изригна мощен взрив срещу повишението на цените на публичния транспорт. В Истанбул първоначално скочиха срещу проект за застрояване на градски парк. Но зад всичко това лежи една дълбока причина: социалното неравенство, преминало всякакви нормални граници. То възмущава гражданите, кара ги да се гневят, а в даден момент – спонтанно да окупират улиците и площадите на централните градове.
По този начин си обяснявам и съвпаденията: в Перу икономическият растеж е над 6% годишно. Турция и Бразилия също са примери за икономическо ускорение в глобална кризисна среда. Само че плодовете от националния възход се разпределят неравномерно: над 1/4 от перуанците живеят в крайна бедност; съседите от Бразилия, Аржентина , Никарагуа, Чили споделят същата съдба. Българската бедност също стана пословична в ЕС. Рискът от изпадане в бедност се разпространява нагоре по социалната пирамида: дори и средните слоеве се чувстват несигурни за своето бъдеще. А точно в тях са концентрирани най-просветените и кариерно ориентирани личности: младежите с висше образование.
Ако трябва да представим глобалните протести като класова битка, тя несъмнено е на новата средна класа срещу властимащите – онзи малоброен, но агресивен и алчен 1% от населението, който обира плодовете от увеличаващото се национално богатство. Изглежда e настъпил моментът, когато по целия свят срещу управляващите елити се надигат лишените от власт и социална сигурност – т.нар. прекариат. Проф. Гай Стендинг го нарече „опасната нова класа” (прекариат са всички хора с несигурно препитание и високо образование. Наскоро проф. Стендинг посети и България за премиерата на своята книга)
Властниците в постмодерния свят не са предишните демократично избрани и подотчетни на Суверена достолепни политици-държавници. Гласуват народите, но резултатите от вота са предопределени от Големите пари, корпоративните медии, олигархичните мрежи и политическите кланове. Зависимите политици като правило са двулични и корумпирани. „В началото президентът беше с лява ориентация, но впоследствие се промени и стана десен. Вината му е, че позволи на партиите да се спазарят за разпределението на най-важните постове в държавата”, споделят перуанските ни приятели. „Синът на президента Лула се издигна – от бедно момче до втори по богатство в държавата” – коментират гостите от Бразилия. Подобни реплики чух и в Тунис , в държави от Евразия, в Тайланд, Гърция и другаде. Не е по-различно и у нас, където политиката и парите са се омешали до такава степен, че вече е без значение кой е ляв и десен, центрист и националист. Непотизмът шествува по света; господства и у нас!
Имаме ли право тогава да съдим протестиращите по света? Например, че гръмогласно крещят какво искат, но не знаят как да го постигнат. Или че са прекалено агресивни в своите действия (в Перу демонстрациите са мирни, в Бразилия протичат като карнавал, в София като хепънинг). Или пък – че нямат изявени лидери и ползват социалните медии за скрита, неперсонализирана организация на своите акции. Протестиращият човек живее в дигитален свят и има право да ползва дигиталните оръжия. Те се оказаха средства за масово поразяване и вече се ползват на петте континета.
Новите неформали
Имам предвид не политическите дисиденти, а заетите в неформалната икономика. Пръснати са по цялата планета и броят им не намалява, а расте – дори в условията на криза. В Перу делът им е над 50% от всички работещи; сходни са равнищата в Бразилия, Аржентина, Гватемала, чиито представители бяха на форума в Лима. В централна , южна и югоизточна Азия делът на неформалните работници варира от 60 до 93%( рекордьор е Индия). Официално в България сенчестата икономика ангажира 32-35% от всички заети, но на практика е почти 50 %. Така че в Лима се чувстваме сред свои и проблемите са ни сходни.
Най-напред чухме латиноамериканците. Бразилия е безспорен лидер в насърчаването на социалната (наричат я „солидарна”) икономика. Големите градове и периферията на страната са осеяни със социални кооперативи, сдружения на индивидуални и дребни предприемачи. Произвеждат всичко: от плодове и зеленчуци до електронни изделия. Показаха и кадри от модно ревю, чиито дизайнери работят с надомни шивачки; търсенето на красивото облекло, направено от екологични платове и в традиционен стил, било много голямо.Дрехите и другите произведения на самозаетите се продават в специални магазини, изградени с подкрепата на държавата и общините. Синдикатите организират курсове за квалификация на безработни младежи, за да ги подготвят за новите форми на самозаетост. После ги организират в мрежи, търсят микрокредити, а специални инструктори въвеждат най-предприемчивите в тънкостите на малкия бизнес.
Перуанците са водещи в организацията на чистотата в големите градове и провинцията. Изградена е национална мрежа на събирачите на отпадъци – без посредници от типа на нашенските „вълци” и „титани”, които забогатяха на гърба на общините и градското население. Сдруженията на събирачите на боклук сключват директно споразумения с общинските власти, като тази дейност се наблюдава от държавата. Ефектите са многопосочни: създават се устойчиви/зелени работни места; намалява се безработицата сред население, довчера смятано за маргинално; чистотата в урбанизираните селища се е превърнала в норма. Лима е образец за чистота-несравнимо по-висока дори от центъра на София. Като прибавим осигуреният достъп на хора с увреждания до всички улици и учреждения, общинската охрана по улиците, общителните таксиметрови шофьори, любезните продавачи по търговските улици и откритите пазари, става ясно, че столицата на Перу е сигурно място за живеене, а в държавата има ред.
Общественият и правов ред е предпоставка за икономически просперитет. Може би тук се крие тайната на икономическата динамика в държави като Перу, смятани доскоро за периферия на света.
Другият секрет е в насърчаването на неформалните производители. Не е задължително да преминават в официалния/първи сектор. Нито пък имат ниско самочувствие, защото се трудят в сянката на смятаната за първа икономика. „Не приемаме да ни наричат неформални работници”, заявиха представителите на Гватемала. „Звучи пренебрежително, смятат ни за втора категория”. Прави са – занятията им са достойни, хранят семейства, отглеждат и изучават деца. Изобщо, в цяла Латинска Америка върви процес на регуларизация на неформалните производства и услуги, който скоро ще заличи границата между първа и втора икономика и ще формира единен, макар и професионално сегментиран трудов пазар.
А ние, българите?
Към нас на форума в Лима се отнасяха с интерес и подчертана симпатия. Знае се, че идваме от страна, в която текат многомесечни протести. Защо се правят и кой ги води – не е известно на латиноамериканците. Имат си достатъчно свои грижи. Водещата грижа е свързана с всекидневието: да имат поминък и доходи, да образоват децата, да помагат на закъсалите (особено на бедните и имигрантите от съседни страни). Смятат, че като европейци, можем да ги посъветваме как по-добре да организират неформалните работници и как да се защитят те със силата на закона.
По темата за законовата база имаме какво да кажем. България е сред първата група държави, която ратифицира Конвенция 177 на МОТ, регламентираща труда на надомниците. Съобразили сме нормите в КТ и ЗСО с препоръките на конвенцията. Готвим се за стартиралите консултации на ЕК и МОТ със социалните партньори за нови, по-ефикасни регламентации за неформалния сектор. Дотук добре! Слушат ни внимателно, задават много уточняващи въпроси.Още по-активен интерес предизвика информацията от Виолета Златева, че е учредена международна мрежа на надомните работници в източноевропейския регион: „Home Net – East Europe”. Центърът е в София, а първият президент на Мрежата е българката Виолета.
Накрая гледахме заедно документалния филм на Генка Шикерова за шивачки-неформални работнички в един от южните градове на България, подложени на жестока експлоатация. Филмът беше коментиран мимоходом у нас, но предизвика остри негативни реакции в чужбина. До Асоциацията за надомно производство престигнаха запитвания от международни организации и лидери дали е небоходима намеса, за да се помогне на жените, третирани като робини в сърцето на Европа. В Лима кадрите от филма българските репортери предизвикаха истински шок: минути пълно мълчание, последвани от множество въпроси: „ Защо представителят на държавата се държи като безчувствен бюрократ, когато коментира явни нарушения на закона?”; „Къде са синдикатите, защо не защитават работничките?”; „Що за работодател е онзи тип, който заяви пред камерата, че не намира достатъчно съвестни работници в България и щял да си внесе от…Виетнам!?” и т.н. (Апропо, същият „работодател” дори не е информиран, че виетнамците отдавна не искат да мигрират в България, защото заплатите им у дома са по-високи от българските).
***
Многомилионният Лима е разположен на брега на океана, откъдето се открива невероятно красива гледка. Къщите, ресторантите и увеселителните заведения в екзотичния квартал „Баранко” са накацали по стръмните скали. Усещането е , че си в края на света, а отвъд водната шир лежи друга планета. Което е измамно усещане. Планетата е една, но с невероятно разнообразие от социални светове. Затова и житейските сюжети се различават. Но чувствата, мотивите и реакциите на хората към заобикалящата ги действителност са удивително сходни. Особено, когато се убедят, че тя, социалната действителност, е крещящо несправедлива…




Be the first to comment