Бареков – сигурният неизбежен

Едно име е по-мразено в социалните мрежи от това на онзи, чийто „вълшебен“ пръст спаси съставянето и гласуването на кабинета. В пространството, където се формира мнението на голяма част от активните и ангажирани, в една или друга степен, граждани името на Николай Бареков предизвиква нещо средно между отвращение, пренебрежение и се възприема като сигнал за опасност. На фона на тресящата се от скандали държава, на фона на улични и студентски протести, намесата на един, вече бивш, журналист в публичния дебат, не би трябвало да плаши никого. Още повече, че появата на фигура, израснала върху срутващия се авторитет на медиите, върху останките от компрометиралата се политическа система, която сменя само играчите, но не и същността си, е нещо вече познато. Волен Сидеров, и досега, е единственият успешно наложил се политик, чиято биография е изградена на същия фон, от който изгрява бъдещият фактор в българския парламентаризъм. А Николай Бареков ще се превърне в именно такъв, независимо от това колко мразен, подценяван и охулван е. И причината за тази метаморфоза, на това досадно повторение, не е в хората, които ще гласуват за новата му партия. А в системата. В липсата на възможност хората да се почувстват сигурни в поне едно от фундаменталните си очаквания – да получат справедливост, да бъдат чути, да живеят по-добре. 
Като политик Бареков проблесна за първи път някъде през февруари след тогавашните протести и самозапалването на Пламен Горанов. Дотогава журналистът бе по-равно мразен и от публики, и от политици. Всеки един от тях, без значение от основанията за това, го подозираха в клиентелизъм, в манипулации, в съзнателно изкривяване на реалността в полза на една или друга политика.  Днес, няколко месеца по-късно, някои наблюдатели определят встъпването на Бареков на полето на политиката като политически инженеринг. И действително, погледнато от камбанарията на кухите политологически схеми, той може да бъде определен именно като такъв. Управляващата коалиция има нужда от някой друг, от някой нов, който не обира негативи така, както успешно и до този момент го умееше само Волен. Политическото статукво се нуждае от силен тил, мощни рамене, защото и да не се лъжем, доверието, с което хората пускат бюлетини в урните, е първата стъпка към принадлежността, а после и на фона на засилващата се конфронтация, и на пристрастието. Хората отдавна и вече не си спомнят как промените през 89-та наклониха везните в полза на демократите. Напротив, спомнят си само разочарованието от тях. Хората не помнят как и откъде тръгна кариерата на бъдещия политик Бареков, не помнят и метаморфозите му от екран на екран. Но изненадата в тази схема не са само избирателите. Шокиращото е, че и политиците, които са били събеседници на последния не помнят достатъчно.
В последните дни политически филиали на партии, уж с традиции, се пропукват в полза на журналиста. В Пловдив СДС обяви, че му предоставя офиса си, не е изключено и други партии и на други места да го последват. Защото Бареков е истинският, без маска и грим, продукт на прехода. В този период не се доказа, че политиците работят за хората, но затова пък се разбра безпощадно ясно как се печелят избори. По два начина – трябва да имаш медия, трябва да те познават и могат да те пипнат, трябва да имаш здрав финансов гръб. Бареков е следствие от този порочен модел. В сблъсъка между две олигархии той притежава най-мощните оръжия на империите. Може да бъде навсякъде, може да обещава, демонстрира лична ангажираност, дори и сантименталност, на моменти. А тези инструменти винаги са били във владението на големите. В настоящата политическа джунгла единствено БСП, след нея ГЕРБ, ДПС задължително и донякъде АТАКА притежават цитадели. Местни структури с изявени или даващи надежда лидери Реформаторският блок не притежава, „България за гражданите“ разчита на медийния чар на своя лидер, а останалите политически субекти определено изостават. Върху тази обречена шахматна дъска Бареков е спасение. А и той, нещо, което се позиционира изключително добре в маркетинговия свят на политиката, предоставя на хората безплатна правна помощ. И напипва пулса на времето. Разбира се, всеки един от участниците в политиката досега знае, че това е болезненият симптом, който диагностицира цялото ни общество. Но никой досега не бе предоставял юристи в помощ и на битови проблеми. В затънала в бедност държава да спасиш правото се оказа почти толкова важно, колкото да спасиш хляба си.
Този текст не е писан, за да бъде угоден на новопоявилия се „спасител“. Бареков няма такива амбиции. Той и засега, вероятно под диктовката на своите ментори, не желае да бъде такъв. Не желае да изземва и ролята на ДПС, които за разлика от него си имат твърд електорат, на който всяка, примерно попзвезда, би завидяла. Той просто използва останалите празни пространства в политическото говорене. Не се позиционира в двучлена „ляво-дясно“, не желае да бъде припознат идеологически, нито като реваншист ала Борисов, нито като „модератор“ ала царя. Чисто и просто се плъзга върху омразата, която може и да е ракета, но най-важното… Застава очи срещу очи с хората. На повечето от тях президентът им изглежда пластмасов, реформаторите са им като анимационни герои, а статуквото – вкиснало.
Медии, пряк диалог, нещо средно между популист и, независимо от отношението към него, познато лице. Това е печелившата колода за предстоящия предсрочен парламентарен вот. И то вече е създадено. Със съдружните усилия на политици, на отчаяние и на… голямата тайна на прехода – политически-корпоративната същност на целия ни свят. 
П. С. На критиците, скептиците и маститите анализатори и наблюдатели, авторът на този текст препоръчва да разгледат внимателно случая с един комик, който пренареди политическата карта на Италия.

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.