Татяна Атанасова е завършила е Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” – специалност “Българска филология”. Има две поетични книги – “Целувам те!” (1992 г., издание на Клуба на дейците на културата, Ямбол.) и“Нежни истини” (1995 г., ИК “Христо Ботев”). Като журналист е отразявала работата на няколко парламента в най-новата ни история. Работила е като репортер във в. “Народно земеделско знаме” и в.“19 минути”. В момента завежда “Връзки с обществеността” към ПП Обединени земеделци и е отговорен редактор на в. “Народно земеделско знаме ХХІ век”.
ИСТАНБУЛ – МАГИЯТА НА ЕДНО ДЕНОНОЩИЕ
Септември танцуваше на куц крак с циганското лято. И точно тогава неочаквано ми предложиха да пътувам до Истанбул. Та нали цяла България го правеше. Всеки трети човек или заминаваше, или се връщаше от там. Приех, но казано честно, с малко неохота. Представите ми за съседна Турция бяха негативни. И иска ли питане защо? Но връщане назад нямаше. Паспортът ми сигурно вече стоеше в ръката на турския консул в Бургас. И стрелката в него сочеше ГКПП Капитан Андреево.
Групата се събра на площадчето през автогарата. Автобусът още го нямаше. Хората ставаха нетърпеливи. Всеки носеше по няколко огромни чанти. Да си помисли човек, че ще летим през океана, а ние само да нашата южна съседка… Моята дребна чанта се свиваше – неканена сред другите. Беше като беден роднина, спастрил само за храна.
Най-после возилото ни пристигна. Обременихме го с багажа си и възседнахме седалките. Някой каза: „Старт!” Потеглихме. Ямбол остана зад нас. Надничах през прозореца. Зад гърба ми вдигаха наздравици. По наш си, стар обичай. А навън слънцето рисуваше небето в оранжево. Минавахме през села, които не познавах. Неповторима романтика лъхаше от всичко. И красота. Дърветата, в златни ореоли, ме гледаха със зелените си очи и се прощаваха с лятото. То за довиждане ни бе подарило 35-градусова жега през септември на лето 1993-то. От дворовете ми намигаха със сламените си шапки купите сено. България ми намигаше. И така до граничната врата на Капитан Андреево. Пристигнахме към 20:30 часа. Изпитах странното чувство, че сме само ние. Не се виждаха други автобуси. Тайничко се зарадвах. Ще минем бързо – помислих си. Ще минем, но не би… Като по таен сигнал всички слязохме от автобуса. И като си помисля само: бяхме на края, на ръба на България…
Измина около час. Митничарите сновяха наоколо. Никой не ни обръщаше внимание. Да си помисли човек, че и пеш може да я мине тая граница. И ние сновяхме. Опознавахме граничния пункт. За да сравняваме после, зад бариерата. Времето се нижеше, горещо като в два следобед. А наближаваше полунощ. Ако не бяха надписите наоколо, можеше да забравим къде сме и къде отиваме. Толкова ни писна, че със Светла, екскурзоводката ни, се подслонихме в барчето и вдигнахме наздравица с пенливо шампанско за дългото чакане. И не щеш ли, на излизане налитаме на нашия митничар. Сериозен, делови човек. Тръгнахме след него. На двайсетина метра – автобусът, светнал като ден и в него никой. Но митничарят спря и не иска да тръгне. Дава знаци на някой да слезе. И тогава виждам Мария. Минава от седалка на седалка и постила нещо, което впоследствие се оказа нейният жакардов чеиз. Достоен чеиз, но му било писано да се превърне в долари на Истанбулския пазар. Каква ли беше гледката от другата страна? Само с един поглед я определих: армейска.
Чантите строени в редица. Зад всяка чанта човек. Возилото ни като изтърбушено. Нашият стар познайник, когото ескортирахме до почетната рота, т. е. Група на екскурзия, започна работата си. Пита човекът: носите ли храна? Колко, каква? Търси машинни части, сервизи, цигари. Като дойдохме до цигарите… Оказа се, че всеки от групата има по картон „Боро”. Що за мания всички да пушат „Боро”? Докато в един момент разбрах, че и аз стискам под мишницата същата стока. Някой ми я беше дал в суматохата. Когато свърши с нас митничарят вторачи фенерчето си в автобуса. Питах се какво ли ще го „попита”. И той започна. Чука по корема му с една пръчка. Нищо. До момента, в който повика шофьора. Той дойде и отвори някакъв тайник. Оказа се шкафът му за инструменти. А сред тях се мъдри фабрична кутия за сирене, но… пълна с мед. Свалиха я долу. Митничарят се обърна и ни изгледа строго. Имах чувството, че сме пред разстрел. Само дето той нямаше пистолет и ние не бяхме нелегални. Но куршум имаше и това бе въпросът: „Чия е тенекията с мед?” Мълчаха и го гледаха четиридесет потенциални медопроизводители. И така десетина минути, в които ни стана ясно, че, ако собственикът не се легитимира, хич няма да ни стъпи крачето в Турция. Всеки гледаше другия и очакваше от него да си признае. И накрая един си призна. Слава Богу! Откупи ни визите. Погледнах часовника си. Не вярвах – сочеше 2:30 след полунощ. Ама че бързо минахме! Нямаше време за губене. Натоварихме се по най-бързия начин. Предстоеше ни най-после да минем бариерата. Всички бяхме в ужас от проверката. Какво ли ни чакаше при другите митничари? Потеглихме. Затворих очи. Искаше ми се да проспя пътуването. След десетина минути спряхме. Погледнах и замижах. Толкова силна бе светлината. Бяхме на турската митница. Отново ни свалиха заедно с чантите. Но този път всичко мина много бързо. Колегите им в България си бяха свършили работата. А тук по-дълго проверяваха излизащите автобуси.
Някъде зад гърба ни, на колене върху килимче някой шепнеше молитва към Аллах. Още беше нощ.
Предстояха ни стотици километри до Истанбул. Какво бе учудването ми, когато пред нас се проточи магистрала – светла като ден. Все едно си в град, който не спи. Подминавахме бензиностанции, лъскави като играчки. В отбивка от пътя, като на сън, още помня огромен пазар, пълен със стока и отново много, много гирлянди – светлина. Ама че държава? Къде й беше тъмнината, за която бях чувала? Аз ли бях живяла в тъмнина? Кой да ми каже тогава, че тепърва ще ми просветва?… Въздъхнах, отпуснах се и реших да поспя. Предстоеше ми дълъг ден.
И той дойде. Схванатото ми тяло не искаше да проумее, че не е в леглото си, а на седалка върху четири колела. Когато отворих очи, в погледа ми се блъсна огромна табела с надпис: „ИСТАНБУЛ”. Най-после пунктирът върху картата стана истина. Пътувахме през квартал с малки и големи бели къщи. Приличаха на захарни. Спряхме за момент. От другата страна на улицата, в разкопана пресечка разговаряха двама мъже. Бяха, сякаш избягали от модно ревю на Версаче. Делови и нереални като всичко наоколо. И като че ли нарочно пред тях спря лимузина. Качиха се в нея и изчезнаха. В микрофона гласът на Светла ме събуди от сън: напускахме квартал на богатите. Да не повярваш! За малко да ти се осъществи Американска мечта в… Турция. Продължихме да пътуваме.
Кварталите се сменяха. Но това, което ме порази, бе невероятната чистота. Дори под жилищните блокове само зелена, равна трева. Така продължи цял час. Все навлизахме в града и все не бяхме навлезли. Та когато спряхме никак не ми се вярваше. „Пуснахме котва” на пристанището. Огромен паркинг, а зад него морето с мирис на водорасли и бензинови изпарения. Още докато слизахме от автобуса, ни наобиколиха хора. И на международния език на търговията пазарлъкът започна. Спътниците ми с големите чанти поеха към градския пазар. Изстрадалата им стока трябваше да се превърне в долари. Аз обаче не мислех така. Единствената ми амбиция в момента бе да направя своя тоалет. Слънцето безжалостно напомняше за себе си, а часът бе само девет. Слава Богу!, имах компания: Светла, мъжът й Николай и приятелят му, също Николай, бяха с мен.
Прекосихме широкото платно на магистралата, която, по всичко личеше, няма почивен ден. По дължината й се виждаха градините на ресторанти. Къде ли щях да осъществя амбицията си за сутрешен тоалет? И тогава, като в приказките, на широки бели стълби се появи мъж. Видял суетнята ни, той се обърна към нас с въпроса: „Мадам желае тоалет?” Вместо да му отговоря, го гледах със зяпнала уста. Тръгнах след него, без да продумам. Когато излизахме, го нямаше. Така и не му благодарих. Още не можех да повярвам, че в този огромен град, на първа крачка ми се отваряше, без думи, врата. Бай Ганьо ли дремеше в мен? Отказах се да мисля. Оставих го на стълбите.
На ъгъла пред нас се извиси най-стръмната улица, която някога съм виждала. Когато поехме по нея, мислех че земното притегляне ще ме напусне. За най-голямо учудване, на метри пред нас мъж буташе огромна количка-маса на две колела, пълна със смокини, големи колкото круши-близначки. Устата ми май нямаше скоро да се затвори… Малки дюкянчета от двете страни на улицата ни викаха с шаренията си. Продавачите се усмихваха.
Когато стигнахме края на уличката, се обърнах. Долу, в ниското, морето светеше като огледало. Аз бях на върха на своя малък Еверест. Но оазисът свършваше тук. Шум на коли, човешки говор на всички езици на планетата като луда вълна се плиснаха върху мен. На всеки квадратен метър имаше най-малко по пет човека. Едва тогава осъзнах думите на Светла: „Днес вие ще видите един космополитен град и ще станете част от него.”
Започнахме да влизаме в магазините. Имах усещането, че съм в музей на вещите. И във всяка зала най-любезният и усмихнат гид. Дори и нищо да не купиш, оставаш с впечатлението, че само теб са чакали и за теб работят. Тръгнахме към „Капалъ чарши” – големият закрит пазар. Нямах представа какво ще видя. Преминахме през огромна метална врата и попаднахме в приказния, златен свят на Шехерезада. Малки дюкянчета с лъснати витрини, всичките под един покрив. И всичкото злато на света. Макар и да нямам афинитет към него, изложбената му площ така ме впечатли, че изгубих представа за време и място. И отново до всяка врата млади, усмихнати мъже – избягали от ревю на Версаче.
Докато групата пазаруваше, аз стоях пред витрината и гледах. В миг чух зад себе си глас: „Мадам”. До мен стоеше един от манекените със стол в ръце и ме канеше да седна. Озовах се пред витрината, разпиляла по старите камъни, помнещи шепота на стъпки от векове, дългата си цветна пола. А зад гърба ми злато, възкръснало под ръцете на майстори ювелири в най-различни бижута.
Иди та не мечтай. Когато си тръгнахме доволният търговец ни изпрати с поклон. Отново всичко ти говореше, че са чакали само теб.
На другия край на огромния площад, забила в кристалното истанбулско небе иглите на своите шест минарета, се извисяваше архитектурната красавица Синята джамия. Стоеше там като страж на вечността. В небето й Босфорът рисуваше огледалните си картини и пазеше тайните на два континента, две култури и едно безсмъртие. Не го видях, но не мога да забравя аромата му. Денят ни заливаше и ние ставахме част от мига и безкрая. Часовник отмери дванадесет. Настанихме се под сянката на огромни дървета в открито заведение, но когато ни поискаха по един долар за кафе, невъзмутимо напуснахме. Купихме си дюнер кебап и бира и се покачихме на гърбицата на една старина. Смеехме се и говорехме високо на български – непознат мъж се приближи до нас и ни заговори. Оказа се български турчин, напуснал страната при голямото преселение на нашите сънародници през 1988 г. Предложи да ни заведе в своята фабрика за кожени изделия. Горд, че има с какво да ни се похвали. Тръгнахме. Беше съвсем наблизо. Само на две преки от голямата улица. Влязохме през главната врата на четириетажна масивна сграда. По широки стълби се спуснахме в подземието, където се изработваха кожените облекла. Една от стаите бе пълна с готови дрехи. Миришеше на кожа. Няколко души с усмивка започнаха да предлагат модели от готовата продукция. Бедният българин отново имаше възможност да пазарува направо от склада, при това с отстъпка.
Искаше ми се в този момент да видя някого от онези стратези, които измислиха и посяха враждата между хора с различна вяра, но една родина. И да им го пусна да му потърсят сметка… Но какво значение имаше това събитие сега. Хората около мен, по всичко личеше, се чувстваха като граждани на света. И се разбираха като такива.
Междувременно аз отново по неведоми пътища бях снабдена със стол. Някой любезно ми бе предложил кола. След малко повече от час всеки успя да осъществи своята кожена мечта. Сънародникът ни с турско гражданство ни изпрати до вратата на своята мини империя и сърдечно ни покани с българското „Заповядайте пак”. Дори и никога повече да не отида, винаги ще го помня.
От тишината на подземието отново се потопихме в шума и жегата. Беше почти три следобед. Оставаха ми само два часа, за да си избера намигащата стока на някоя витрина. Заедно със Светла тръгнахме по огромен тротоар, приютил безброй и все бляскави магазини. Един от тях успя да ме примами. Зад вратата му като гъба зад пред нас изникна усмихнат продавач, окачил на врата си шивашки метър. Посочих му костюм и блуза, които като с вълшебна пръчка паднаха в ръцете ми. Поради неудобната пробна бях принудена да ги обличам върху роклята си. Но това като че ли никак не ме смущаваше. А в това време моят любезен домакин ме следваше с огромен вентилатор, усмихваше се и ми говореше: „О`кей, мадам!” След кратко пакетът беше в ръцете ми и един любезен мъж с шивашки метър на врата, покланяйки се, ми целуваше ръка. Още съжалявам защо не го попитах познава ли Али Баба?
Погледнах часовника си. Времето изтичаше неумолимо. Тръгнахме към пристанището. Заобиколихме стръмната уличка и в съседна на нея срещнахме част от групата. Млад художник си беше купил картони и бои за рисуване.
Всички развълнувано говореха и коментираха преживелиците си от този тъй дълъг и толкова кратък ден. Жегата ни мореше непрестанно. Заоглеждахме се за чешма и видяхме голяма дървена порта с висока бяла ограда. Тръгнахме натам. Отворихме и се озовахме в прохладния зелен двор на арменска черква. Времето беше спяло. Зад тези високи стени царуваше патриархална тишина. Стара чешма ни чакаше в сянката на голямо дърво. Водата ни освежи и възвърна самочувствието ни. Преди да си тръгнем, влязохме в храма, за да запалим свещ пред олтара на нашия Бог – Иисус Христос.
В този миг само споменът за джамиите ми напомняше, че сме в ислямска държава. И ми показваше, че под небето има място за всички.
Когато тежката дървена врата хлопна зад нас, като че и времето се затъркаля. Оставаха броени минути до отпътуването ни. Събрахме се в нажежения автобус, който приличаше на огромен склад с неизброими стоки. Всеки гарантира за спътника си. Настанихме се и потеглихме обратно към границата. Пред нас бяха пет часа път. С жадни очи поглъщах Истанбул. Страница по страница, за да го затворя в лъскавата корица на богаташкия квартал. Космополитният град дори не разбираше, че го напускам. Усмихвах му се заговорнически и заключвах в сърцето си завинаги парченца от многоцветния му калейдоскоп.
Пред нас магистралата бе като стрела с безпогрешна посока. Затворих очи и си пожелах да сънувам изминалия ден. Толкова часове имах пред себе си. Когато се събудих, навлизахме в град – окъпан от светлина. Беше 23 часа одринско време. Навън по нищо не личеше, че наближава полунощ. Магазините по главната улица работеха. Тротоарите представляваха отрупани сергии. Спряхме пред една от тях. Всички изчезнаха някъде. Случайността ни беше подарила цял час в Одрин.
Последната стълба на автобуса ме изправи пред богат щанд на хранителен магазин. Реших да купя шоколади и локум. Мъчеше ме жажда. Попитах любезния продавач, но той, вдигайки рамене, ми посочи колегата си. От него на чист български със съжаление чух, че не може да ми предложи вода. Върнах се в автобуса. След малко другото момче се появи на вратата с бутилка минерална вода. Поисках да отлея в чаша, но той остави бутилката в ръцете ми и се отдалечи. Както преди повече от дванадесет часа, отново бях онемяла. Един непознат ми се усмихваше от сергията си, отрупана със стока и беше щастлив, че е утолил жаждата ми. Благодарих му още веднъж и се настаних на мястото си до прозореца, за да го наблюдавам как работи. След малко всички се събраха. Моторът боботеше, когато чух силно чукане по стъклото. Младият мъж искаше да отворя прозореца, и когато го направих, в скута ми се изсипаха дузина шоколади. Обърнах се и му махах докато се изгуби от погледа ми с големите си бадемови очи. Имах усещането, че част от моя човешки калейдоскоп остана завинаги под полунощното небе на Одрин.
Пътувахме към митницата и аз мечтаех за миналите часове. Знаех, че винаги ще ги помня.
Митниците вече не ме вълнуваха. По-скоро ми приличаха на остаряло четиво, което с нищо не може да ме изненада. Само печатите в паспорта и до днес стоят като гранични камъни, между които са заключени часовете на едно незабравимо денонощие.
Янка Петкова: Някъде през миналия век, в трети клас, ми връчиха една тетрадка и ме назначиха за редактор. Описвах старателно всяко „мероприятие“. За собствено удоволствие изливах мисли в дневника си (сега чета и се червя). После дойде ред на филологията, след нея 2-3 години опити да вербувам осмокласници за старобългарската литература. Малко преди „да хвърля кърпата“ от отчаяние в града ни се появи първата частна ефирна медия и в следващите 10-15 години радиата бяха любов и работа – „Мелодия“, „99 – Contact“, „Радио 1“. И така докато се роди дъщеря ми и открих списание „Моето бебе и аз“, на което посветих следващото десетилетие. Съвсем естествено после станах автор на сайта „Мама Нинджа“. Сега разпитвам лекари и пациенти за здравната рубрика на OFFNews. И това ми харесва.
Първомайско
1 май. Ставам, разхождам кучето, позавъртам се в хола, нещо ми липсва… Мъжът ми ме поглежда и ме оферира:
– Ако искаш да отидем да измием колата?
– Не ми се ходи.
– Ами да се качим в планината?
– Не, ходи ми се на манифестация.
– Е, за такова нещо ще трябва да отскочим до Северна Корея.
За всичко са виновни спомените от безотговорните детски години.
В ония времена манифестациите са ми любими, защото тогава си обувам черните лачени обувки с токчета, които стоят под леглото за специални поводи. Специалните поводи са три – манифестация, разходка до Дунавската градина и семеен празник.
В деня на манифестацията ставаме рано. Хапваме по една юфка домашно производство. Майките грабват ролките. По това време са много модерни едни пластмасови ролки пълни с вода. Затопляш ги в една тенджерка и навиваш косата докато са още горещи. Като ти изстинат на главата ги махаш, тупираш образуваните къдрици, да се изправят, и оформяш висока прическа. После пръскаш конструкцията обилно с лак за коса и си готов. Всички майки са с еднакви прически и долу-горе еднакви костюмчета – от тропикал или ямболен. Десените са еднакви, моделите също, защото шивачките като захапят един фасон, не пускат. Това обаче няма никакво значение, защото жените си ги носят с кеф. Леко ухаят на нафталин, но това само доказва, че наистина са официални и рядко се обличат.
Със сестра ми обикновено маршируваме с майка ни, с болницата. И ние имаме празнично облекло – плисирани полички, бели блузки и, разбира се, кордели. Те са ни подарък от дядо Марин, който ходи на екскурзия в СССР, защото е изявен свиневъд (даже писаха за него в местния вестник). Освен кордели, ни донесе и по един часовник „Чайка“ с кожена каишка. И досега не мога да си обясня, как успя с 27-те лева, които се обменяха по онова време, да накупи подаръци на четири семейства и седем внуци. Помня обаче, че когато го изпращахме, баба го съветваше да си сложи някой лев в обувките, в случай че не му стигнат парите.
Така нагласени отиваме до болницата. Майка е старша на кръвопреливния център и редовно маршируваме с нейния колектив. В 8 часа вече сме там. Раздават ни знаменца, подреждат блока на здравните работници с плакат отпред и потегляме в бавен марш към центъра. Много е забавно, защото по пътя се засичаме с други блокове и срещаме познати. Всички са радостни, защото са си облекли официалните дрехи и целият град ще ги види.
След няколко години вече не марширувам със здравните работници, защото свиря във фанфарната музика на училище „Н. Й. Вапцаров“. Ръководител ни е другарката Неделчева, прекрасна и много емоционална жена, както му прилича на учител по музика. Моят инструмент е сопран – няколко метални фунийки с различна големина, закрепени една за друга и три бутона, от които възпроизвеждам нотите. Във фанфарната имаме много ефектни униформи – вълнени плисирани поли, червено и синьо каре, бели ризи от тензух, червени елечета от кадифе (рипсено), сини сака пак от кадифе, червени вратовръзки, червени лачени обувки (традиционно с 1-2 номера по-малки) и, разбира се, три четвърти бели чорапи – фигурални.
Обикновено дефилираме три пъти, защото маршируваме и свирим пред три колектива – на културните работници, на здравните работници и на работниците от ЛПК (един огромен лесопромишлен комбинат, който вече не е огромен). С дейците на културата минаваме в пълния си блясък. За манифестирането пред блока на здравните работници сваляме саката, да не ни познаят, и минаваме с елеците. Накрая за ЛПК-то сваляме и елеците и маршируваме по белите ризи, които междувременно са започнали да розовеят под мишниците, защото червените елеци пускат боя.
Няма манифестация без говорителите Руми Гидолова и Георги Събев. Като им чуя възторжените гласове се нахъсвам допълнително. Те представят колоната, която минава пред трибуната, споменават успехите на колектива и колко герои на социалистическия труд има в съответното предприятие. Щом се изниже и последната група, потегля духовата музика и празникът навлиза в развлекателната си част.
За да се разходим семейно до Дунавската градина и обратно трябва първо да се намерим, затова имаме място, на което се чакаме – първо е Фотото, после – стълбите на театъра. Като се съберем, тръгваме бавно по алеята към градината. Спираме на всяка крачка, защото непрекъснато срещаме познати, с които си честитим празника. По случай Първи май нашите ни пускат да се повозим на въртележката или самолетите (другата въртележка), купуват ни захарен памук или „Ескимо“, Енчо Фотото ни прави снимка пред фонтана и доволни се прибираме вкъщи. Там ни чака овкусената кайма за кюфтета, които се пържат само с повод.
Сядаме на разточителната празнична маса – кюфтета, печено пиле, ориз за гарнитура, зелена салата, някой сладкиш от мамината тетрадка с рецепти и швепс. Хапваме и гледаме по телевизията манифестацията в София. Обикновено в програмата има бонус – „Най-добрият човек, когото познавам“ или друг филм за трудовите хора. После нашите си лягат, а ние със сестра ми се оттегляме в детската стая да играем или да се бием. Лачените обувки ги прибираме под леглото, да са ни готови за 24 май.
Be the first to comment