Вървя с приятеля, с когото всеки ден се срещаме пред фонтана, и после отиваме да протестираме. С удоволствие го чакам, ако позакъснее както днес. Знаех, че ще дойде със сигурност. По-приятно е да си имаш дружина, някой с когото да поговориш. Вървим както обикновено, без да бързаме, като се съобразяваме с крачката на хората покрай нас. Така нито избързваме, нито си позволяваме да изостанем. Не искам като някои да съм най-отзад, като случайно попаднал тук. Още повече нямам желание да съм на предните позиции. При тези, които ги снимат телевизиите, дават интервюта и подскачат по най-различни начини с надежда, че ще ги забележат. Докато тихичко си тананиках и размишлявах, приятелят ми внимателно разглеждаше хората наоколо. Вероятно иска да разбере в каква компания протестираме. Май няма от платените, каза той. Понякога ги ненавиждам, друг път ми е жал за тях. По-скоро ми е жалко, че ни докараха до положение да продаваме за 30-40 лева душите си. Толкова им давали. Ние с теб не сме цъфнали финансово, ама не се продаваме. Друго ми прави впечатление, продължи моят приятел, без да се почувства, че се гордее от напомнянето за нашата честност. Е, относително честни сме, за случая. Иначе кой в тази страна ще оцeлее, ако е винаги честен.
Гледам протестиращите наоколо, опитвам се да вникна в помислите им, да разбера мотивите им да протестират, и установих, че все по-често се съмнявам. В теб и мен не се съмнявам. Нито в останалите като нас двамата, които не очакваме кой знае какво от протестите. По-скоро искаме да покажем, че сме против тях, дори нещо повече – направо не ги понасяме тези, които нагло крадоха през всички тези години. Успелите, уредилите се. Не измислиха друго, само бъркане дълбоко в джобовете на държавата. Гледам хората наоколо вече толкова дни, и признавам, че започнах да се съмнявам в чистите помисли на най-активните. Искаш да кажеш, че този пред нас с високо вдигнатия плакат е някогашно ченге. Името му беше изнесено от комисията, топил е съседа си и колегите. Сега протестира. И смята, че има право, добави приятелят ми с по-спокоен тон.
Например, не разбирам срещу какво протестира този до него. Май беше от сините. Или от червените. Може и от едните и от другите да е бил. Ами, недоволен е, изрекох аз. По същия начин беше недоволен и някога, когато започваше цялата тази трагедия ли, комедия ли, и по-късно буквално осребри недоволството си. По-правилното е – позлати го. И аз протестирах някога, а по-късно загубих работата си. Отдавна не упражнявам професията си. И само по диплома съм инженер. През това време той стана депутат, бизнесмен… Спечели пари!… И като го видя на протестите все по-често си мисля, че протестира заради същото. Иска отново да го получи. Просто усещам как щенията за повече демокрация при някои обществено известни активисти се смесват с ненаситното им желание отново да получат, или да си откраднат по-апетитно парче – от където дойде, важно е отново да участват в раздаването.
Винаги намирам сили да прогоня тези мисли. По-важно ми се струва, че сега сме заедно, много сме, и ставаме все по-силни. И на мен това ми харесва, обадих се аз. Писнало ми е от успяващи мутри, умилкващи се мошеници и други породи тарикати, от ченгета-бандити, и от бандити-ченгета. Писна ми от подземията на така нареченият социализъм да излизат нови и нови пълчища политически и всякакви други хлебарки. Нали знаеш, че с хлебарките не може да се излезе на глава. Неизтребими са, завземат ли целия блок. Затова сме се събрали всички тук. Опитваме се да направим нещо заедно, и накрая да се освободим от тях. Казвам му ги тези работи на моя приятел, ама много-много не си вярвам. Защото какви ли не отрови използвах вкъщи, и не успях окончателно да се освободя от тези гадини. А тук говорим не за обикновени хлебарки, а за хлебарки с много пари и власт.
Знаеш ли какво най-много ме тревожи? Правим нещо упорито, всекидневно, с цялото си сърце, както казвахме някога. Желаем да стигнем до победен край, оставка на правителството и останалите продажни чиновници. Протестите показват, че на хората им е писнало. И на мене ми е писнало, ама от това съмненията не намаляват. Дори, колкото повече ставаме протестиращите вечер, и колкото по-всеобщо е доброто настроение, повече се съмнявам. Ама виж, има много млади хора. Дори повечето са млади. И в тях ли се съмняваш? Възможно ли е да станат същите изроди като предишните млади. Съмнявам се, упорито изрече той. Е, не може така, възразих. Те не са виновни. Възможно е някои да се окажат виновни. Тоест, че не са били толкова чести помислите им, както са изглеждали. И да има такива, са единици. Много ме е яд, че заради тях се съмнявам и в останалите. Сега работата е сериозна, възразих. Виж колко вечери сме на улицата.
И какво? Разхождаме се, викаме, развяваме знамена. Започваме да изглеждаме като деца, зависещи изцяло от родителите си. Плачат, недоволстват. Но не се променя тяхната зависимост. Не стават по-зрели. Ако се промени избирателния кодекс… – започнах, но млъкнах, не ми се повтаряше каквото всяка вечер говорим. Каквото и да стане, както и да свърши протеста, не съм сигурен, че съмненията ми ще изчезнат. В толкова хора вярвах през годините, толкова пъти се надявах, и винаги напразно, че сега ми е много трудно. Повярвах само на тези, които се самозапалиха и изгоряха при февруарските протести. Сега положението е друго, възразих. И недоволните са повече, и исканията по-определени. Да, да, съгласен съм. Но като се оглеждам, несъзнателно, против волята си, все търся следи от някогашното лицемерие. Във всички тези, които настояват, че са красиви и умни, и редовно си плащали сметките. Защото аз, който разбирам от тежко машиностроене както малцина у нас, не си плащам редовно сметките. Но, каквито и съмнения да имам, колкото и естествени да изглеждат, желанието да протестирам само се разпалва. Дори ми се иска да участвам в нещо повече от обикновено разхождане из софийските улици. Едва тогава, когато рискуваш себе си за свобода, за нещо произтичащо от нея, или пораждащо я, ще съм заедно с изцяло подходящи хора. Тогава всички, сигурен съм, в които сега се съмнявам, няма да участват. Все пак нека не забравяме на колко години сме, припомних на моя приятел. Има разлика между нас и младоците. Нека гледаме по-трезво на събитията. След думите ми той така се закашля, че трябваше да го тупам по гърба. Така и не разбрах дали се съгласи с последните ми думи. Или му беше по-лесно да е против.
Be the first to comment