Кандилото

Мушиката отдавна го бе направила на решето. Денем и нощем от многобройните и ходове се сипе дървесна пепел и образува дребни купчинки по пода. Кандилото е старо, по дъсченото му тяло има бледи следи от някогашен цвят. Като го гледам се сещам за Плащеницата от Торино. Само че, тук бледите следи са от вярата, а там от тялото на Исуса, казват.
      

Хубаво нещо е кандилото. Виси във всяка къща. Отгоре иконата с младенеца, а отдолу чашката с маслото и фитилчето. Станеш сутрин, погледнеш го и ти е спокойно. Не че толкова си вярващ, просто в него оглеждаш душата си, а в огледалото – тялото си. То, огледалото, виси недалеч от кандилото и така си партнират. На светите дни кандилото се запалва, да погори, ако не друго, пламъчето поне привлича погледа. Да пообгори лошотията в него и да озари лицето ти. Така и божията майка през него вижда колко светъл човек си. Тази интимна изповед пред себе си те кара да обичаш живота и хората. Да си отруден в името на добруването. Даже може да поспориш с мислите си.
    

Кандило има всяка къща. Хора няма във всяка. Трудно и е на божията майка. Сама, прашлясала, поне огледалото да беше насреща и.
     

На това кандило няма вече икона. Само три синджирчета придържат стъклената чашка и тя наполовина пълна с дървесна пепел. Килнато на една страна, то продължава да сипе дребни стружки.Има живот в него! Икона няма, но паяк ваеше килимчета на нейното място като че да го опази! Затова и мушиката не се показва, а се лута из дъсчиците. От нейната неуморна работа кандилото олеква. Дали не се готви да се възнесе!
    

Чудя се на хората! По цели дни скитосват в търсене на пламъчето, да огледат душите си, а не се поспрат пред себе си. Къде се дяна пустата му вяра! Поне в себе си!
    

Навярно мушиката я е изръсила постепенно на малки купчинки. От тях живота изглежда неравен. Сигурно по тази причина и кандилото е килнато на една страна. А паяжината виси като плащеница на вярата.