Бат Бойко, добре, сменяше асфалта и ги караше пак да го сменят, когато не са го направил както трябва, ама това не стига. Даже и като сътвори кръговото при телевизионната кула не ми направи голямо впечатление. Може да е очаквал да го приветствам с молитвено вдигнати ръце. Но не, не го приветствах. Отдавна продадох колата и нямам отношение към подобрението на пътищата. Но пък го приветствам за друго, нищо че му се смеха като режеше трикольорните лентички. Все пак, човекът, с построеното се хвалеше, а не като предишните само колко са награбили. Но каквото и да направи, даже да не остане не-пре-асфалтирана пътечка, няма да съм напълно доволен. Даже ако отново събера пари и си купя някоя таратайка да я търкалям по новите пътища.
Защото не изпълни основното от обещанията си, когато ходихме да го подкрепим на изборите. Трябваше да вкара в пандиза когото трябва. Поне някои от главните. Тогава вече нямаше да му придиряме, колкото и трикольорни лентички да пререже. Нека реже, щом тези гниди, които продаваха и крадяха винаги като за последно през всичките тези години, и никаква работа не вършеха, защото само така можеха да стана милионери и милиардери, са в пандиза. Ама никой не вкара. Защото и той е милионер, даже милиардер, и му е неудобно да им посяга. Нищо че са с различно образование и от различни партиите. Тук, у нас де, партиите нямат кой знае какво значение. Важни са кинтите.
Протестирах по улиците цели три вечери. И все ме беше яд, че бях си забравил вълнените ръкавици. Става студено вечер. През деня може без ръкавици, но вечерта ми измръзваха ръцете. Но в главата ми беше такава каша, че последно за ръкавиците се сещах. И то когато вече бях далече от къщи. Тогава трябваше да внимавам за ченгетата, които заплашително стискаха палките. Знам как боли, ударят ли те. Не протестира за първи път. Яд ме беше, че освен вълнените ръкавици, забравях да взема и някакво оръжие. Да се защитавам. Защото ченгетата щом са въоръжени, значи и ние трябва да сме. Ама не взимах. Не знам защо. Дали защото все говореха около мен за мирен протест. Едва ли. Защото освен за мирен протест имаше типове, които говореха за не съвсем мирен протест. На тях джобовете им бяха пълни с камъни. Един дори извади прашка. Не била обикновена, а бойна. За първи път разбрах, че имало и бойни прашки. И от тази прашка започна боят, от който едва успях да се спася с много бързо и дълго бягане.
През цялото време, осъзнавам, че ми правеше впечатлени, някои от протестиращите добре се познаваха. Ще кажете, какво по-нормално. Ама не бяха обикновени познати, по двама,по трима, както е обикновено, а големи тайфи. И не обръщаха внимание на приказките, които изприказвах и аз, и всички останали като мен. Бяха по-хард, по-наточени. Не им се говореше, дори не им се общуваше с такива като нас. Знаеха какво искат тези момчета. В един момент дори им позавидях. Пиеха си бирите и като по команда започнаха да обстрелват ченгенцата. Друго не ги интересуваше. От една страна бяха прави. Защото е безсмислено да обясняваш за какво протестираш, след като на всички е ясно, че причините са безброй. Същевременно разбираш, че тези с камъните и прашките имат ясен план. Затова не си губят време в безсмислени оплаквания, а като по команда атакуваха с камъни. После строшиха страничните стъкла на колата пред кафето отсреща, и започнаха да обръщат металните контейнери с боклук.
Като че ли тези типове и ченгетата си подхождаха. Ние, останалите, бяхме като допълнение към пейзажа. Само дето повечето от нас отнесоха палките. И от дългото и бързо бягане едва не ми изхвръкна сърцето от гърдите. Докато тичах си спомних как няколко жени и момичета се опитваха да закичат ченгетата с цветя. Никой не им обръщаше внимание. После бях сигурен, че и ченгетата, както и тези момчета с бирите и с камъните в джобовете, само чакаха сигнал, за да започнат каквото бяха намислили. Нямаше шанс мирния протест да си остане мирен, след като присъстват гадни ченгета, а и тези типове, които така и не разбрах какви точно са, ама като по команда започнаха да хвърлят камъни. Ченгетата съответно подпукаха най-близките нищо не подозиращи, така наречени граждани. „Така наречени”, казвам, защото какъв гражданин си, щом те бият като последното псе. Никакъв гражданин не си. Въпреки че аз и последното псе не бих ударил, каквото и да направи. Такъв човек съм. Но тези, за които говоря, са други.
Спомних си, че ченгета през всички тези години доработваха на втора заплата при мутрите, а мутрите съответно бяха на заплата, и дори на щат, както отдавна се разбра, при ченгетата. Змията е захапала опашката си, а ние, образно казано, сме стегнати в пръстена й. Отвсякъде сме заобиколени от змийски люспи. И това, че още не сме умрели от отрова, нищо не означава, защото и не сме напълно живи. Това го казах, когато вече бях дошъл до известна степен на себе си, и вече вървях сравнително спокойно по една от тъмните съседни улички.
Настигнах един с чичко с мустаци, когото помнех по физиономия, почти на моите години, а плачеше като дете. Хич да не ти пука, опитах се да го успокоя. Правото да протестираш и да изразяваш публично недоволството си към определени сегменти на обществото, или дори на държавата, е едно от предимствата на демокрацията – изломоти той. Хай, стига бе, възкликнах. Каква демокрация? Демокрация няма. И никога не е имало. Но онзи не ме слуша, а продължава да реве като магаре и да си бърше сополите с ръкав.
Пребърках си джобовете, ама освен че нямах камъни, не си бях взел и хартиени кърпички. В недоволството на българина винаги има елемент на съмнение, продължаваше да опява онзи с мустаците. Разяждащо душата съмнение. И съответния въпрос: кой ли го организира? Някой със сигурност ще има полза от нашия протест. Абе и на мене, приятелю, така ми се струва. Ама какво можеш да направиш? – попитах. И дори поставих ръка на рамото му. Но не дочаках отговора. Защото от близкото кръстовището идваха към нас трима полицаи с щитове, крещяха и размахваха палките над главите си.
Be the first to comment