Оля Стоянова*: В журналистиката е пълно с млади хора, защото са по-лесни за манипулиране

 

 

Оля, за вас 2012-а беше година на много награди за пиеси, а вас ви познават преди всичко като журналист, който пише за култура. Разделяте ли се с журналистиката заради театъра?

Наистина, получих в Плевен голямата награда за драма на името на Петър Ковачев, присъдена от жури с председател Светлозар Игов. „Разделихме“ я с друг автор. В Благоевградския театър също взехме наградата с друг автор, Иван Димитров. Наградата на театър „София“ завърши „театралната“ ми година.

 

Излизате ли все пак от журналистиката?

Журналистиката е начин за препитание. С литература много трудно би могло да се гледа семейство. Литературата е нещо, което ми донася удоволствие, а през последната година някак драматургията ми влезе под кожата. Аз много се пазя от това нещо да ми влиза под кожата, опитвам се да уравновесявам нещата. А диалогът много ми харесва със свободата, която дава – като махнеш всичко излишно, остава чистият диалог, когато изглежда естествен. Ако направиш крачка встрани, той вече няма да е същият, затова махаш всичко, което звучи фалшиво.

 

Това ли е модерното писане?

Просто е стилът, който ми харесва и който припознавам. По същия начин би могъл да се получи и разказ. Но докато в разказа има много утежняващи неща, като обяснения, в пиесата остава чистият диалог. И се оказа, че диалогът ми харесва. Макар, че писането за театър е може би най-трудният жанр, защото те обвързва не само с редактор и издател, а с още един голям екип от хора. Винаги по-рано, по повод конкурси за драматургия, съм се чудела какво точно им харесва толкова на участниците, не разбирам  точно желанието да се излезе на сцена. Но наистина ми харесва начинът на писане на диалога, самият процес на писане. Имаш една ситуация в главата си и тя постепенно се развива, за да се превърне в друго и топката е в героите, те водят. И каквото има да се случва между героите, то се случва. Накрая имаш усещането, че ти само наблюдаваш.

 

А в началото ли поставяте заглавието или след завършването?

Винаги съм работила, като заглавието ми е много ясно. Понякога „изскача“ и докато пиша, но никога не ми се налага да го измислям накрая.

 

Как бихте озаглавила този период от живота си, когато вероятно трябва да направите професионален избор?

Наистина, животът някак се развива на етапи, има някакви цикли. Сега на съпруга ми Живко предложиха да се върне на работа като метеорологичен наблюдател. И аз, ако не бях обвързана с журналистическата професия, щях да избера живот сред природата, защото в града ми липсва дивото. Предпочитам да гледам София от Черни връх. Та още  нямам заглавие на този период от живота ми.

 

Как се справяте с времето – между трите деца, работата и любимите ви пътешествия?

Има някои неща, които са сигурни и това  е семейството ми и децата. Останалото е суета и без него мога. И не е краят на света, ако не се спечели някакъв конкурс за пиеса или награда за разказ. Това ще мине и ще замине. Даже не е здравословно да си спомняш спечелените конкурси, защото това те кара да не стъпваш на земята. Мислила съм и много егоистично звучи, но дори светът да се срути, стига ми да се върна при децата  си и всичко е наред.

 

Какви проблеми в обществото ви интересуват, от какво боледува то?

Напротив, днес сякаш има повече гражданско общество. И протестите на зелените срещу изсичането на горите, в които се припознавам, ме кара да мисля, че има много хора, които мислят за тези неща. И че могат да ги  променят. По-рано не вярвах, че протестите могат да обърнат нещата. Казаха ни, че половината гора до Мургаш се сече. Това място е специално за мен, там се запознахме с Живко,  и бяхме решили да проверим информацията и да проследим нещата.  В борбата за това процесът може да се преобърне. Просто хората трябва да разберат, че не са малцинство. А що се отнася до идеята, която ме засяга, за задължителното посещение на четиригодишните деца на градина, това е абсурд. Никога не бих си пуснала детето, защото децата на тази възраст са почти бебета. Не е необходимо това. Ако то е мярка и за социализиране на деца от малцинствата, трябва да се измисли друг начин. Да не говорим, че децата имат нужда от домашен уют, от връзката в семейството, от това да са си по-дълго  вкъщи. На мен детето също ще ми липсва. Мисля, че така децата ще бъдат прекалено рано отнети от майките си, просто от човешката топлина. А какво ще им предложат, то дори няма необходимите условия за тази идея. И после ще си говорим, че ни липсват не първите седем, а първите четири години…Аз никога не съм ходила на детска градина, може би не съм достатъчно социализирана. Но човек сам си организира личния живот и темпото, с което се движи. Това не трябва да се налага, защото има решения, които най-добре ги вземат родителите. Ако има деца, които не могат да говорят български в първи клас, естествено – ще се вземат мерки. Трябва ли пак да се връщаме към налагането на такива неща…Звучи много социалистически. Аз мисля, че добре си познавам децата.

 

А знак за какво е демонизирането на определени професии, например, учителската?

За първосигналното мислене винаги е лесно да посочи веднага виновния. Не си даваме сметка колко много ни променя това публично говорене. Да, понякога е преливане от пусто в празно. Вероятно жълтата журналистика ще се чувства още по-силна. Защото няма критерии за журналистите. Аз бих имала своите си терзания, ако напиша такъв материал и знам, че не съм постъпила честно спрямо един човек или че съм го наранила или огорчила, или съм изопачила думите му. Това означава може би, че вече не ставам за журналист. Просто бих се чувствала виновна. Имам си своите ограничения, явно. Винаги съм се чудила защо в журналистиката са толкова много младите хора. Отговорът е лесен, защото са по-лесни за манипулиране.  А истинският, солидният журналист вече има име, което пази и думата му тежи.

Фрагментирането на живота не девалвира ли конкурсите и наградите?

Да, ако са многобройни и ги съпоставиш, не виждаш реално коя тежи повече. Но те са и необходими. Като за професиите в науката, за някои „невидими“, но необходими  професии. И наградите дават надежда, че това, което правят не е обречено, че има смисъл. Това не изплува на повърхността, независимо от личните ти професионални победи. Такива награди биха дали поне увереността, че един учен, например, е забелязан. Ако първата ти книга, обаче,  не е сполучила, човек може да махне с ръка. Аз поне така бих направила и бих продължила с друго. С първата ми награда на името на Веселин Ханчев „Златното яйце“ децата още си играят. Не знам, ако не ми беше дадена, дали щях да се занимавам с литература. Просто нещата ми се подредиха така. И смятам, че нещата в живота трябва да се подреждат така, сами, да става лесно. Ако стават трудно  и се правят с прекалена амбиция, всичко после ни се връща. И дори да успееш, после не можеш да му се зарадваш. И сега се побърквам от работа. Но мисля, че наградите трябва да се забравят и да се върви нататък.

 

Щастлив човек ли сте?

Да, дотук животът ми е смислен. Скитаме по дивите места на България, много преди да напишем книгата с Живко. Понякога ми казват: ама тук няма нищо, но за нас има. Поне сме на едни честоти с него по темата за скитането по планините и пещерите. И това не е малко. Още преди 16 години го установихме, когато се запознахме на връх Мургаш…Тогава бях на 17 и не е за вярване, че са минали толкова години оттогава. А тогава приятели ме съветваха да си намеря подходящ съпруг, не метеорологичен наблюдател.

 

Какво си пожелавате за следващата година?

Да пообиколим с Живко. Но още са малки децата, за да отидем до Хималаите. Ще станем една тежка хималайска експедиция в буквалния смисъл. Така че си мечтая те да пораснат по-бързо, за да си ходим по планините.

 

*Оля Стоянова е родена на 14.09.1977 г. В София. Завършила е Факултета по журналистика, учила е и културология. Издала е стихосбирките "Фотографии" , "Проза", „Пътна карта“, романа "Лични географии", сборника с разкази "Какво сънуват вълците". Наскоро, в съавторство със съпруга й Живко Джаков, издадоха книгата “Пътеводител на дивите места”. Наградената пиеса “Покана за вечеря” ще бъде поставена на сцената на Театър “София” през следващия театрален сезон – 2013/2014 г.   Работила е като журналист във в. "Дневник". Преди това е била редактор във в. "Литературен форум" и онлайн редактор в Център за изследване на демокрацията.  

 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.