В изоставената къща

Знам колко е неприятно на някои хора, че се изкачих до тук. Но не смятам да се занимавам с тяхното отношение. Имам съвсем други задачи, значително по-важни. Затова с право да не обръщам внимание на почти всички, които говорят против мен. Кой ги чува? Говорят само в техните тесни, оплетени от интереси и зависимости кръгове. Хора, които разчитат на обещанията, промените, светли перспективи и така нататък. Възможно е и на друго да разчитат. Винаги е възможно. Но не съм виновен, че са ме избрали. Даже ако е станал с малко мошеничество при броенето на гласовете. Щом съм избран, нямам намерение да работя срещу  избора на мнозинството. И съответно – срещу себе си. Предпочитам всичко да остана каквото е сега. Избран съм, а някои от избирателите се чувстват прецакани. Може да се окаже, че всички. И това е нормално. Всеки избирател се чувства прецакан по някое време. Поне по нашите географски ширини, та дори по дължините. След избора, разбират, че са прецакани.
И започват или да оплакват битието си. Или да заговорничат, ако са по-добре организирани. Нямам много информатори, но са достатъчни, за да знам какво шушукат по мой адрес. Не само против избора ми недоволстват. Не ме харесват, както се казва, и визуално. Бил съм приличал на провинциален комсомолски секретар. Ами да, приличам. Но нима е укоримо. Комсомолските секретари също ги избираха. И затова дори все повече ще приличам на комсомолски секретар. А по някое време ще предложа да се организираме в стройно, стегнато и мощно сдружение на бившите комсомолски секретари. Каквото стройно и мощно е сдружението на бившите ченгета. От една страна ченгетата, от другата ние – комсомолските секретари. И ще си помагаме. 
Но това е само проект. Работа на бъдещето. За сега дори само тези подозрения ми вършат работа. Обича да се страхува българинът, а и на мен ми доставя удоволствие да го плаша. И ми приляга, след като са ме избрали на такъв пост. Какво като почти нищо не управлявам. Или и да управлявам не е повече от една изоставена и разпадаща се с всеки изминат ден къща. Важно е, че където и да отида, имам любима роля. Президент! На мен казват така, а не на някого друг. Като кажат Президента, и тук, в превзета от скитници и престъпници къщата, всеки знае за кого става дума. Дори ако се е настанил вчера на някой изоставен матрак. Смята да отваря магазин в отдалечен край на голямото хале. Или дори бълнува как ще създаде производство. Имитират каквото хората правят на други подобни места. По-важно е, че независимо от намеренията, идва време, когато споменават Президента. Част съм от всеки по-важен разговор в къщата. Затова никога не се намесвам кой знае колко.
Не преча дори на типове, които хем са под мое ръководство, хем говорят против мен. Истински неблагодарници. Чувам, че съм приличал не само на провинциален комсомолски секретар, а и на провинциален отличник на класа. И първото ми харесва, както разбрахте, но повече ми харесва второто сравнение. Вярно, това са комплименти от миналото, но нали всички принадлежим и да на настоящето, и на миналото. Няма как да изличим от себе си всичко, което останалите наричат минало. Миналото е минало, настоящето настояще, а живот си върви. Сега всички, всъщност не всички, а част от неприятелите ми в къщата, са се съюзили и се оплакват, че съм назначил за близък съветник Адвоката. Защо са против него? Бил вечно недоволен. Разединявал обитателите на къщата, а не ги обединявал. Не ме интересуват личните му амбиции и планове, след като съм му обърнал внимание, забелязал съм го, с други думи. Поне за известно време, сигурен съм, че ще се държи както на мен ми харесва. А какво по-важно. Та нали всички близки хора назначавам с подобни мотиви. Къщата и без това се разпада. Отдавна няма значение кой какво върши, след като всеки момент очаквам да се срути фасадата.
Научих, отскоро са се увеличили чужденците, преселници от Сирия и Африка, но няма да ги забелязвам. Колкото и да са на брой не участват в изборите. Затова какво толкова? Ще ги споменавам в докладите си. И в речите. Не повече.  Но само защото имало недоволни. И сред сирийците, и сред българите. За африканците не знам. Обвиняват ме, че съм ги настройвал с речите и с мълчанието си един срещу друг. Нека първо да уточнят с речите или с мълчанието повече. Чудели се как сме щели да живеем по-нататък. Ами до сега как живеем. Едните мачкат другите, и така се развиваме. Понякога даже цъфтим и прецъфтяваме. Иначе избягвам да се намесвам, независимо кой взима превес. Снощи, например, Хероиноманите се обявиха срещу Трезвениците. Нададох ухо. Не повече.
Единият става и предупреждава, че е готов на всичко. Щял да се самозапали, щом се налагало да защитава идеалите си. Хайде, стига бе, много лесно започнахте да се палите. Идеалите, известно е, са лесно запалими. Но като запалиш повече от предвиденото, следва взрив. Тогава ще потърсят кой е виновен. Може да се окаже, че наистина аз съм причината. Неприятна ситуация. Затова предпочитам да се разправяме защо съм назначил в екипа си Адвоката. Той ми трябва. Сам го назначих. И хич не ме интересуват обвиненията, че разединявал обитателите на порутената къща. Която още не е съборена, само защото никой не е пожелал да я събори. Президента има право на избор. И съм го избрал.
Появят ли се желаещи да се заемат с разрушаването на къщата Адвоката ще уточни подробностите с тях. Нали това му е работата, да определя кое е позволено, и кое – не. И да посреща новодошлите. Независимо кои етажи ще обитават, високите или ниските. Особено тези от високите етажи се страхуват единствено от него. И вече му предлагали руски пари, защото са открили пълен портфейл в най-близкия боклукчийски контейнер. Казват, имало правителство в западния край на къщата. Или в източния. Не ме интересува. Достатъчен ми е поста. Затова каквото и да са избрали или назначили, стига да е далече от мен, не му обръщам внимание. Защото тази полу-разпадащата се, непрекъснато изоставяна къща, има нужда единствено от мен. Със сигурност не й е нужно само-назначилото се правителство. Президента е достатъчен. Една къща, един президент.  И тогава няма да има междуособици, каквито със сигурност сега има. Къщата ще се самоуправлява значително по-успешно. А когато се появят подходящи хора готови да я разрушат, ще има от кого да получат съгласие. И тогава Адвоката ще узакони каквото трябва да се узаконява.