Ако със сигурност можем да кажем, че голяма част от българите безнадеждно се умориха от прехода, то за журналистите това важи под индиго. Защото те, освен че го изживяваха като хора, бидейки в окото на тайфуна, трябваше и да го опишат и да го коментират. Особено поколението между 25 и 50 годишните журналисти, които трябваше и да запомнят значителни подробности и детайли от политическия живот на прехода, за да могат да правят съответните аналогии в последствие. И ако си представим прехода във формата на медиен калейдоскоп, основните движещи фигури в него, бяха политиците и журналистите. Парите са отделна тема, но и тя косвено е свързана, с двата типа професии. Много отдавна и на журналистика и на журналистите се е гледало с повече омраза, отколкото любов. На политиката и политиците -също. И това е разбираемо. Журналистите разкриват тайни, а политиците-крият тайни. Но в същото време политиците не могат без медиите и медиите не могат без политиците. Ако има събитие, което реално се е случило, но не е било отразено от медиите, това събитие не се е случило. Ако пък дадено събитие не се е случило реално, но е отразено в медиите то това събитие е „станало“ реалност. По линията на тази парадоксална логика се движат отношенията между журналистите и политиците, защото дори в журналистическите ресори, които пряко не са свързани с политиката, каквито ресори, според мен няма, отношенията описани по-горе, запазват количествения си, и качествен смисъл.
Наскоро Иван Кръстев, разви тезата, че наличието на медийни монополи не решава проблемите на управляващите. Не съм съвсем съгласен. В дългосрочен план-да, но в краткосрочен, много добре си ги решават даже. Впрочем, даже примера който дава с изследването, на една и съща новина отразена както в печатните медии, така и някоя телевизия, как се помни след година, и че спомените на аудиторията са в полза на печатните медии, защото те рамкирали новината, също ми се струва не съвсем коректен. Една новина в печатните медии, без да е придружена със снимка, тутакси е отишла при ланския сняг. Но ако снимката е достатъчно фрапираща и сугестивна, даже и само малкия текст под нея, се помни, по асоциация с картината. Ще припомня само един случай. Ден преди първите избори, на които Борисов се яви като кандидат за кмет, на първа страница от един всекидневник, излезе огромна снимка, как човека се покланя пред гроба на майка си. Без коментар. Искам да кажа че, зрителната памет има безспорно преимущество при възприемането на новините. Но, аз не бих искал да теоретизирам прекалено много. Така или иначе, журналистика от как се е родил първия вестник, страда от унижение по-често, отколкото да се къпе в лаври.
Датският философ Сьорен Киркегор е имал сериозни проблеми със журналистите още през 1845 г. пише в едно свое съчинение следното-„Ако на човек, му се случи дъщеря му, да бъде обезчестена, хората след време забравят това. Но ако сина му, само един ден е бил журналист, този човек няма никакъв шанс“. Силни думи и то изречени не от случаен човек. Ще припомня и думите на Оруел -“Журналистиката е да напечаташ това, които никой не иска да види напечатано. Останалото е PR.“ И тъй като съм бил и от двете страни на огледалото, и политик и водещ на политическо радиопредаване, трябва да призная, че журналистите са в далеч по-неизгодна позиция от политиците. Макар да е известна фразата, че муха и политик могат да са убият с вестник. Първо журналистите винаги са на работа. Те са задължени да следят всички видове медии и да не пропуснат нито една новина. Второ – журналистът поради спецификата на професията си иска три неща –иска информацията бързо, иска информацията да бъде дадена първо на него и най-важно-ако може само на него, без значение дали работи в печатните медии, радиото или телевизията, на национално, регионално или местно ниво. Представяте ли си за каква конкуренция става дума? Това е живот нащрек. Трето- журналистите са подлагани на „приятелски“ огън от техни колеги доста често и дори по-безмилостно, отколкото самите политици. Четвърто-политиците, без да им пука изобщо също ги обиждат, защото съдбата им често зависи от партийните им шефове повече, отколкото от разкритията и публикациите в медиите. Юлия Берберян се осмели да произнесе репликата че, “всички журналисти са боклуци“, а на неудобен за него въпрос, Муравей Радев каза на една млада репортерка-„Колко млада, и вече толкова хищна“. Пето-на работните си места, журналистите са принудени да чуват от шефовете си какво ли не по свой адрес, включително- „ Да знаете, че този вестник го правя аз, вие само го пълните“. А за цензурата и автоцензурата, просто ме е срам да говоря. Мога да продължа с изброяването. Но по важно е, да отбележа, че макар мнозина да смятат журналистиката и политиката за мръсна работа, това не е вярно. Хората които ги правят, са чисти или мръсни. Сами по себе си и двете професии са полезни. И така, през всичките тези 23 години, от свалянето на Живков, журналистическото войнство премина между шпалир от ледове, между омразата и обичта, между нормата и патологията на политическия ни живот. То беше свидетел на това как в политиката винаги се тръгваше от ценностите и идеите, и винаги се стигаше до интересите и цинизма. Описанието на този безкраен кръговрат на идеалите и цинизма, изтощава и унижава. Затова не обвинявайте журналистите. Те са двойно по- уморени от нас. Добре, че уморените журналисти на са като уморените коне. Тях не ги убиват. Поне последните 23 години, в България.
Be the first to comment