Томина България

Неделя, 27 април 2014 година. Християните на този ден почитат паметта на Св. Тома, един от Христовите ученици, известен с прозвището Неверни. Единствен апостол Тома не повярвал, като чул за Христовото възкресение и поискал да се увери, като види с очите си и пипне с ръката си раните на Спасителя. На осмия ден от Възкресението си Христос отишъл при Тома и казал:”Дай си пръста тук и виж ръцете ми, дай ръката си и я сложи на ребрата ми и не бъди невярващ, а вярващ. Понеже ме видя, повярва ли? Блажени са тези, които без да видят са повярвали.” Едва тогава Тома паднал на колене пред Спасителя и молил за прошка, а моментното му неверие станало олицетворение на моментите на колебание и съмнение на човечеството. Всъщност в съмнението и колебанието няма нищо лошо. Те поне са знак за мислене. Съмнението е път към истината, както в историята с апостол Тома. Съмнението би трябвало да е в основата на журналистическата професия, ако тя наистина изпълнява предназначението си да казва истината, а не неща, максирани като истина, които обикновено служат за манипулация. А припомнянето на новозаветната история за Тома Неверни е за предпочитане пред събитията от България през Страстната и Светлата седмици. Те, както и статистическата информация, далеч не са светли. За съжаление страната ни се превръща в криминална хроника. Това преобладава в новинарския поток и вината не е в журналистите. Просто криминалните събития се случват и медиите в никакъв случай не могат да си затворят очите пред тях. Тревожното е, че от доста време тези събития преобладават. Стават толкова много, че в България криминалното започва да се приема като нормално. През последните две седмици, най-важните за християнския свят, България изглеждаше ето така: В началото на Страстната седмица стана безпощадно ясно, че у нас се крадат лични данни и се подправят подписи буквално на килограм. И че самата прокуратура е скептична затова, че могат да бъдат разкрити и наказани конкретните извършители. Излиза, че гражданската идентичност, правата и собствеността на всеки са застрашени. Не неприкосновени, както би трябвало да бъде според Конституцията и законите. От другите събития излиза, че човешкият живот в България е нищо. Навръх Великден имаше няколко случая на насилие и смърт. До Томина неделя – още няколко. Все по-често жертвите са деца. Седемгодишно момиченце, убито от баща си; четирима младежи, загинали при катастрофа; ученик с опасност за живота след побой; няколко грабежа. През Светлата седмица не беше по-различно: Жестоко двойно убийство в Джебел; тежки пътни инциденти, смърт. Криминалните истории продължават с арести на представители на местната власт заради злоупотреби и шумен съдебен процес с политически привкус срещу висш магистрат. Начало на предизборна кампания не беше по-различно. Вместо компетентен и честен дебат отново преобладават компроматите и деянията, представляващи интерес за следствието и правосъдието. И на всичкото отгоре пак наводнения, взели човешки жертви. От големите дъждове през май и юни 2005-а проблемът с водните стихии, които по нелеп начин отнемат човешки животи и лишават хората от имущество, си стои нерешен. Няма первенция, няма виновни, няма наказани. Това вече до голяма степен е и грях на медиите. Рядко криминалните сюжети в новините имат развръзка, както в традиционните за жанра филми и литература – престъпление, разкриване и наказание. В българския новинарски поток дори преобладават не отворените, а забравените сюжети, които периодично се повтарят. Българската журналистика се отказа от съмненията и въпросите, и вече не настоява за отговори. По същия начин се интерпретира и статистическата информация. Миналата седмица неправителствената организация “Национална мрежа за децата” представи шокиращи данни – повече от половината деца в България живеят в бедност и риск от социално изключване. Детската бедност в България е най-високата в Европа. Нито една от политическите сили, очакващи българските избиратели да гласуват за техни представители в Европейския парламент не е обърнала внимание на тази статистика. Едва ли много от българските граждани са запомнили и осмислили тази информация и рисковете, които носи. Традиционното поведение на българския елит е притъпило ценностните рефлекси на медиите и обществото. И последиците са налице – в България криминалното се приема като всекидневно и нормално. Така ще се забрави и не по-малко тревожната статистика (отново европейска), че две трети от българите определят като лоши работните си условия. По последни данни на един от нашите синдикати 20% от домакинствата в страната ни остават под линията на бедността. Това са почти милион и половина българи. Никой у нас не измерва безнадеждността и неверието. Никой не задава въпроса кога и как ще свърши това. В Томина България сме лишени от щастливата развръзка, превърнала апостол Тома във вярващ и светъл човек. Сигурно защото сме се отучили да искаме и да се съмняваме.