Тръгнах покрай Съдебната палата и съвсем демонстративно се обърнах да видя дали онзи тип с дългия бежов шлифер, какъвто някога имаше покойният ми баща, още върви по петите ми. Вървеше. Вече не беше толкова близо и трудно го забелязах. Но идваше по същия тротоар. Повървях още известно време с наведена глава и отново се обърнах. Там беше. Първоначално помислих, че е някой от журналистите, протестиращи срещу потъпкването свободата на печата и така нататък. Опитваха се да защитят свой колега. Не искал да съобщи източниците, с помощта на които разкрил поредните големи кражби на държавна собственост. Но какви ли други големи разкрития могат да се направят у нас, става ли дума за грабеж. Младежът се осмелил да стигне до важни имена от управляващата партия, или от другата партия, уж опозиционна, която се канеше да управлява в близко бъдеще.
Иначе и аз съм против притесняването на журналистите, разровили партийните далавери. Нека ги разравят. Иначе в тази страна само ще се краде и ще се прикриват крадците. От колко години живеем на този режим? Вече не съм сигурен до къде ще стигнем. Май накрая отново ще се молим да дойде някой по-разумен от странство да ни управлява. Въпреки лошия опит от близкото минало. Лично аз още не съм загубил напълно вяра, че и нещо хубаво може да се случи у нас. Точно какво, не се опитвам даже да си представя. Но по принцип е възможно. Иначе животът ще загуби съществена част от основният си смисъл. А поне смисълът му, надявам се, още съществува.
Бяха се събрали доста хора в подкрепа на младежа. Повечето бяха журналисти. Аз не съм. Но не ми трябва да съм, за да се боря за свобода и всичко произтичащо от нея. Защо пречат на журналистите да казват истината. Още повече, както напоследък чувам, те отдавна не се интересували много-много от истината. Тогава повече трябва да ценим такива като този младеж. А него, вместо да го похвалят, преследват го и го мотаят нагоре-надолу ченгета, съдии, прокурори и всякакви там бандити. Затова виках с пълно гърло, както другите викаха, и дори свирех с пръсти. От дете го мога. Останалите около мен си носеха свирки. Вдигахме шум да покажем, че сме недоволни от отношението към невинния журналист. Доставяше ми удоволствие възможността да изразя публично отношението си към случая. Бях готов да направя и много повече. Само трябваше някой да даде тон. Но протестиращите този път бяха от разумните. И не си позволяваха повече от протестен шум.
Някога преди години едва ли съм се надявал, че ще мога да изразявам по толкова свободен начин недоволството си. Обикновено дори политическите вицове разказвах шепнешком, пък и се оглеждах. Навсякъде имаше уши и усти, свързани с ченгистката централа. После – жална ти майка, като те набарат. Вицове ли ще разказваш. Я да видим за какво става дума. Сега можех да викам и да свиря с пръсти колкото ми е искаше. Нямаше кой да ме спре. И продължих необезпокояван. По едно време един от протестиращите ми подаде черно тиксо. Запечатах си устата с две ленти на кръст, както той беше си я запечатал. Лентите олицетворяваха недоволството, че отново се опитват да ни запушат устите. Лично на мен едва ли. Нямат съществени причини. Особено напоследък. Когато не е лесно да чуеш истински политически виц, за да го разказваш по-късно. Иначе други вицове, за разните мадами и кавалерите им, които ги показват по телевизиите, можеш да прочетеш, искаш ли да се посмееш, на последните страници във вестниците.
Със запечатана уста нямаше как да свиря с пръсти и да викам. И не ми беше особено комфортно. Дори се почувствах неприятно. Сякаш не аз, а друг някой беше запечатал с черни ленти устата ми. Опитах да си представя как изглеждам отстрани. Гледах и другите като мен и търпеливо клатех глава. Накрая не издържах, отдалечих се, отлепих лентите и си отдъхнах. Отвратително е да запушват устата на истината, ама и собствената уста да запушиш също е отвратително. После отново видях непознатият с дългия шлифер. Още вървеше след мен, и вече бях сигурен, че трябва да си плюя на петите. Искаше ми се дори да побягна, но се страхувах, че ако ме подгони накрая ще остана сам с него, а не бях сигурен какви са намеренията му. Пък и бягството беше признание, че съм се опълчил срещу управляващите. Защото кой друг, ако не те имаха интерес да запушат устата на истината. Реших да пресека улицата. Още един опит да се отърва от опашката и евентуално да се измъкна по някоя от съседните улички. Но отново ми се стори по-опасно, отколкото да вървя покрай Съдебната палата.
Вече се намирах на отсрещния тротоар. Спрях пред една витрина с грозни обувки. Не гледах обувките, или поне не достатъчно внимателно, а се опитвах да различа отраженията на хората минаващи покрай мен. И, представете си, този с шлифера спря от едната ми страна. Докато се чудех дали да му кажа нещо, или да продължа с мълчанието, той проговори шепнешком. Възхищавал се от доблестта и така нататък на протестиращите. Щях да възразя, че не обичам да ми пробутват такива скапани номера, когато той обясни, че ме последвал, защото това била неговата посока. Тоест, както и аз, се прибирал вкъщи. Освен това искал да ми каже, че от черните ленти на тиксото съм имал следи около устата. Да ги изчистя. Освен, ако нарочно не искам да личат.
Нямах желание чак да го прегърна. Но след думите му душата ми се отпусна толкова, че усетих сълзи в очите си. Случва ми се понякога, след мигове на голямо напрежение. И започнах да ги трия с опакото на ръката. А човекът, който се оказа почти на моята възраст, кимна и продължи. Не искаше повече да ме безпокои. Или беше видял в очите ми сълзите. Не мислете, че го обвинявам. Нито него, още по-малко себе си. Обвинявах само страха, който беше влязъл като тения в тялото ми, в душата, в цялото ми съществото, и не искаше да го напусне. Може да звучи гадно, и наистина беше гадно. Отново усещах тенията на страха, колкото и свободен понякога да се чувствах.
Be the first to comment