Протестно неглижиране

От най-активните месеци на протести измина доста време. Смениха се 3 правителства, третата по големина банка в страната е в особено състояние между фалит и пълно оздравяване (?!), роди се нова партия-спасител с лидер Бареков, отношението към господин Борисов премина през почти библейските крайности – от Осанна през Разпни го до отново Осанна (преход, крайно нехарактерен за демократични, осъзнати обществата). Протестите направиха много за създаването на правилно функциониращо гражданско общество, за прилагането на коренно нов тип отношения властимащи – властдаващи. Но наред с тези безспорни позитиви впечатлението, което оставиха тези вълнения е, че тогава, повече от всякога, случващото се беше дирижирано от задкулисие, на което и до днес не може да бъде потърсена пълна отговорност.
Ако събитията бъдат проследени хронологично, логическата нишка непременно ще се скъса. Младите, които в най-голяма степен участваха в протестите, се разочароваха тотално от липсата на прозрачност, на заинтересованост, дори на елементарно уважение от страна от властта. Това, в допълнение на множеството слухове, компромати, спекулации за съмнително финансиране на протестите и прочие, резултира в откровена обърканост на възприятията на всеки средностатистически човек, пожелал да вникне в идеите зад случващото се. А всичката тази обстоятелственост е абсолютно ненужна, защото протестите могат да бъдат и много простичко обяснени, ако се следва не толкова хронологията, колкото рационализма на заинтересованите страни във всеки един от етапите.
Антомонополни протести
Започналите на 28 януари 2013 г. вълнения все още нямаха никакъв политически характер, а бяха против високите сметки за ток и енергийните монополи като цяло. Народното недоволство обаче придоби толкова огромни за това, което ние сме свикнали да виждаме, размери, че определени политически кръгове нямаше как да пропуснат да се облажат и да станат изведнъж съпричастни на „клетите” българи, които изнемогват. Опозицията се активизира като по учебник, а господин Борисов направи най-разумното (за неговия имидж) възможно нещо – подсигури си места в следващия парламент, подавайки оставка в кризисен момент, за да може в последствие хората сами да искат победоносното му завръщане. Хитър политически ход, който, както се вижда днес, дава положителен резултат. След само година управление на кабинета Орешарски, днес ГЕРБ води убедително пред БСП, а дори се спекулира, че ще може отново да управлява самостоятелно. Нищо от това нямаше да е възможно днес, ако на двадесети февруари 2013 г. господин Борисов не беше оставил държавата в тежка икономическа и социална криза, с цел по настоящем да докаже, че единствено той и специалистите му могат да възстановят предишното ни хармонично битуване – звуци от изливащ се бетон, придружени със сподавени, ЕДИНИЧНИ молби за качествено здравеопазване и нови работни места. Кой им е виновен на младите, че не искат да работят като строители?
#ДАНСwithme
Не може да се отрече, че наистина на кабинета Орешарски не му беше даден шанс да започне плавно работа. Но кой ли го е очаквал, след като те искаха и поеха управлението на страната в изключително труден и отговорен момент? Станалото емблематично назначение на Делян Пеевски предизвика масовата вълна от протести, която иначе не би имала такъв мащаб. А КОЙ взе това решение? Не бяха ли именно те, управляващите? На такъв впечатляващ автогол би завидял и Марсело1. Никой не оспорва, че когато всички крещят ОСТАВКА е трудно да изпълняваш задълженията си, породени от чиста любов към родината. Но и също няма как да бъде оспорено, че доверието на кредит е обречено. И когато не бъде заслужено по никакъв начин кафето се пие пред парламента, а не вкъщи.
Професия „протестър”
Най-грозното лице на протестите не бяха окървавените глави на протестиращите, нито изпочупените прозорци на EVN. А платените, силови изразители на гласа на народа. Желанията на суверена са сакрални. Но какво се случва тогава, когато волята на гражданите бъде подменена, осквернена, купена? Безспорно най-извратеното и жалко лице на демокрацията е възможността безнаказано да се търгува с решенията на избирателите. И няма никакво значение дали това ще стане в деня на изборите или в предварително набелязан ден на протест. Точно това е общото между антимонополните протести и протестите, против кабинета Орешарски – възможността група яки момчета да изродят първоначално чиста идея – да се покаже несъгласие с дадена политика – в грозно, вандалско изпълнение по улиците. Зародилата се културата на контрапротести (в същността си демократична практика) у нас беше превърната в състезание по надцакване – на платените от ГЕРБ автобуси с протестиращи от провинцията през февруари-март 2013 беше отговорено с наети от БСП статисти, които да скандират „Искаме си Орешарски”.
Всичко това доведе до неглижирането на протестите – първо от страна на властта, което е в някаква степен нормално, защото тяхната цел е да запазят позициите си, въпреки „платените провокатори”. И второ, много по-страшно – доведе до неглижиране от страна на самите протестиращи, които с удоволствие продаваха гражданската си позиция за голяма пица и бира. И това е разбираемо – всеки ще ги предпочете пред постна „Маргарита”.