Преходът ала Годо

Нямате ли чувството, че той се отдалечава. В първите часове и дни на есента преди 25 години почти можехме да го пипнем, толкова много копнеехме по него, толкова дълго си го бяхме представяли, ние, днешните хора на около 40 и нашите родители, че имахме чувството, че го познаваме, беше ни близък приятел, на когото разчитахме, на когото се уповавахме, на когото възлагахме надежди. В началото, в онзи студен ноември на 89-а, той се появи по площадите като герой… Дотогава не бяхме подозирали даже, че толкова дълго се е крил, че толкова дълго се е борил със системата, че едва ли не с последни сили се е сдържал цели четири десетилетия да не излезе на площада, да опъне сцена, надуе колоните и измете със слово, китара и знаме онези, които ни спъваха, задушаваха, подслушваха, ограничаваха, ограбваха. И, както се случва с всички романтици, стъпили за първи път на обетована земя, ние му повярвахме. Вярно, не го помнехме като борец срещу системата, някои от нас имаха смътен спомен или основателни подозрения, че даже е част от системата, че е спуснат от нея, преоблечен и гримиран, но бяхме толкова ентусиазирани и толкова заслепени, че нехаехме за тези гласове. Той бе нашият герой, нашата звезда – любим актьор, певец, писател, философ… Все хора на духа, в които няма как да не вярваш. А и тогава смятахме, че промяната започва от идеята. Тя ни вдъхновява, дъх не ни оставя, толкова е убедителна и привлекателна, че не е възможно да се излъжем, няма как да е измама. Това, което си представяхме, че предстои отваряше пред нас обсипани с цветя двери, зад които се простираха безкрайни възможности, мечта, в която всеки получава това, което е заслужил, свободен е да изяви себе си, да пътува, да строи, да печели. И макар да е трудно да го признаем сега, 25 години по-късно, вярвахме, че комунистите си отиват завинаги. А и нямаше как да бъде иначе, нали ги гонехме с клади по площадите, с молитвени бдения, със заклинания, с взривове даже, които хвърлиха във въздуха символите му – от комините на фабриките до мрамора на мавзолея. Толкова се бяхме ентусиазирали в гоненията, че дори не забелязахме как една тоталитарна система под носа ни се изроди в авторитарна. Усмихнатите лица, които бяхме, неусетно се бяха превърнали в озъбени физиономии. Заклеймявахме всички, които не мислят като нас. Всеки, които се осмели да се отклони от правата линия на новопоявилите се лидери обявявахме за враг, наричахме го комунист и се гнусяхме от него, наричахме го червен боклук и го сочехме с пръст… и непременно знаехме, че е от ДС.
Междувременно фабриките бяха разпродадени – някои за жълти стотинки, а други с бонове за масова приватизация. На мястото на лъскавите офиси на пирамидите се появиха лъскави клонове на банки. По стъпалата, в подножието и по върховете на държавата едни партийци бяха заменени от други, чиито имена и прякори в бързината дори не можехме да запомним. Пресата, която трябваше да бъде демократична и свободна, заговори на един глас и в такъв синхрон, сякаш дописките се пишат от един и същ човек с една и съща вехта пишеща машина „Марица“. Толкова се бяхме вкопчили в идеята за свободата, че я превърнахме в едноцветна догма. Но все още бяхме гладни. Хазната не се пълнеше, личната частна инициатива буксуваше, но затова пък се хранехме с мантри. Добрият живот, който чакахме за вечеря на 11-ти ноември 89-та или най-късно през пролетта на 90-91-2, започна да се отдалечава – вече не бе зад ъгъла, нито дори на съседната пряка, сега той трябваше да дойде отвън. Наричахме го ту чужди инвестиции, ту ЕС, ту НАТО, ту раздържавяване, ту реформа – структурна или финансова, образователна, здравна, социална… Понякога, не трябва да се лъжем, почти можехме да се здрависаме с него. Мисиите на МВФ, на ЕС, на Световната банка трябваше да бъдат нещо като гаранция, че алчността на новите елити може да бъде озаптена, че нещата, макар да не вярвахме вече и на това, се правят по правилата. Всъщност, правила имаше и все още има, но спазващи принципа на Оруел „Всички животни са равни, но някои са по-равни.“
Междувременно последва втора вълна на емиграция. Докато самолетите се пълнеха с хора, които се отказват, ние оставахме. Сменяхме каналите на дистанционното, за да установим, че артистите от сцените по площадите се бяха отдръпнали, за да ги замени новата номенклатура. Тя не говореше вече за надежда, речникът й бе сух, бюрократичен, но стигнеше ли се до миналото, новите лица бяха също толкова яростни като нас в началото. С тази разлика, че думи като реванш или възмездие, в които толкова наивно и самозаслепено вярвахме, бяха заменени от досиета, реформа, преструктуриране, синхронизация, фондове, траншове и други кухарщини, в които имаше всичко друго, но не и надежда.
Но досиетата поне започнаха да се отварят. Това ставаше бавно и с извратено мазохистично наслаждание. Видехме ли някое познато име във въпросните списъци си изкарвахме всичко върху му. Толкова бяхме яростни, че гневът ни постепенно изтля… Накрая проемахме всичко за сведение. Дори смисълът леко се изгуби, защото вече виждахме, а там, където всичко ставаше зад завесите, се досещахме, че имената, за които четем и слушаме, все още дърпат конците… И ако не точно те, то назначените от тях, а ако не назначените, то отгледаните от тях…
Междувременно изтърпяхме стоически една финансова катастрофа, две гладни зими, една хиперинфлация, двама спасители тип „месия“, няколко коалиции на националното спасение, обединение и примирение, десетки сламени мислители, също толкова енергични и не чак дотам интелектуалци, които волно или не, легитимираха измамата, като се хвърляха ту в единия, ту в другия лагер, а междувременно намазваха и по някой пост във властта – посланик, съветник, член на назначено сдружение, гражданско формирование или друга бутафорна структура, често финансирана от задгранични фондации.
Партии, коалиции и прочие се създаваха и разпадаха толкова бързо, че медиите не смогваха да ни ги покажат всичките… И постепенно узряхме. Някои пораснахме, други помъдряха. Сега знаем, че това е капитализмът, към който се стремяхме. Това бе фазата на неговия растеж. Не харесваме кой управлява сега, но това са свободните избори. Не харесваме лицата на богатите хора, но те станаха богати, благодарение на тези, които ние излъчихме във властта. Не харесваме собствениците на медии, но нямаме пари, за да си ги купим ние. Знаем повече от всеки политик, защото сме проследили израстването му от площадите или от застрахователните дружества с трибуквени имена. Но изненада!, продължаваме да гласуваме за тях. Защото нямаме други. Те толкова са се оплели, казваме си, докато вечеряме, че вече не знаем кой кое е. Демократите ни са с толкова тоталитарни рефлекси, че могат да възмутят дори агентите на старата власт. Левите, които в началото толкова и през пяна мразехме, са огледално тяхно отражение. Всеки нов, който статуквото ни поднася вече гледаме, ако не точно с подозрение, то с поне две наум…
Междувременно групировките се сменяха със същата лекота, както и лицата във властта. Орион стана Олимп, Петкан замени Драган. И така нататък, и така нататък, и така нататък…

А тия дни, напоследък, същата манджа, попретоплена, попресолена, повкиснала ни се сервира отново. А уж преходът бил свършил, уж този филм не само сме го гледали, а и играли…
Колко пъти?
Ами, колкото трябва в името на „демокрацията“. Но не онази демокрация, която да ни служи, а „демокрацията“, която ни се сервира като гурме от някое посолство… Преходът, уви, се оказа нещо като недочакания Годо…