Почина поетът Евтим Евтимов

Големият български поет, публицист и общественик Евтим Евтимов почина днес, съобщават от издателство “Захарий Стоянов”. Българската литература загуби талант – изкусен майстор на интимната лирика, отбелязват от издателството. Евтим Евтимов е роден е на 28 октомври 1933 година в Петрич. От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание “Родолюбие”. Съавтор е на композитора Тончо Русев в повече от 100 песни.

ЗА ДВЕ РЪЦЕ …

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз – по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка – песен, а от песен – мъка
и аз не зная как ще издържа.

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

РИСУНКА

Отдавна на земята си родена,
но аз отново днес ще те създам.
Да бъдеш първата любов за мене,
аз нови чувства ще ти дам.
Ще ти предложа закъсняла среща
и тя ще бъде първата за нас.
Очите ми са две венчални лещи
които чакат сватбения час.
Подай ръка. Светът ще стане хубав,
макар да идвам късно и суров.
Последен може в тебе да се влюбя,
но ще ти върна първата любов.

Птицата

Hа ухо шептяха – заключи я,
че от тебе утре ще избяга,
но забравил всичко за ония,
аз криле й подарих до прага.

Сам отворих стария прозорец
на небето вечно – да синее,
докато звездите са отгоре,
цялата земя да е пред нея.

По-далече от стени-вериги,
надалече нека да ме чува.
Има ли я – значи туй ми стига,
търся ли я – значи съществува.

Тъй, измислена, неокована,
само тъй пред мен остана.