Побойник

От известно време малкият им син си идваше от градината помръкнал и унил. И на другият ден не искаше да ходи – инатеше се, хленчеше, искаше да си остане вкъщи. Явно имаше нещо, което не казваше на родителите си. Майка му обаче го разбра и каза на мъжа си – някакво момче от неговата група го биело.
Защо не ми каза веднага, ядоса се мъжът, защо трябваше да минат няколко дни. Ядосваше се и на себе си, че не беше обърнал по-голямо внимание на детето си. И наистина беше гневен – никой нямаше право да тормози сина му.
Още на следващия ден той отмени жена си и сам заведе малкото си момче в детската градина. Вече знаеше името на малкия побойник – Иво, затова директно попита учителката , която след кратко колебание му го посочи. Явно и тя се досещаше на какво се дължи този въпрос.
Мъжът се обърна и видя Иво да си играе с една лопатка в купчинка пясък. Той направи няколко крачки, застана срещу него и леко се наведе:
– Ти ли биеш сина ми – каза той със заплашителен глас. Беше едър и би стреснал и възрастен човек, какво остава за такова малко дете.
Малкият вдигна глава и от страх изпусна лопатката в пясъка.
– Ти ли биеш сина ми, повтори мъжът. Иво продължаваше да стои вцепенен от страх.
– Да не си посегнал повече да го удариш, ясно ли ти е? Никога повече! Да не си го ударил, разбра ли ме?
Детето кимна утвърдително, големите му сини очи излъчваха тих ужас.
– Разбра ли ме – повтори мъжът.
Малкият енергично кимаше утвърдително. Май го беше уплашил малко повече от необходимото. Бащата усети това, изправи се и подхвърли с по-мек тон:
– Значи се разбрахме.
След това се обърна и си тръгна. Явно малкият агресор се беше стреснал и нямаше да посяга повече. Нещо повече, още на другия ден момчето му се похвали, че двамата вече са станали приятели и си играят заедно. Значи всичко беше наред.
След седмица той отново отиде да вземе сина си. Улисани в игра, другите не му обърнаха внимание. Само Иво, неговият нов приятел дойде да го изпрати.
Влади, аз мммного те о-о-обичам – неочаквано, но искрено изрече той. Момчето заекваше силно. Явно затова предишният път само кимаше с глава, сети се бащата и сърцето му се сви. Кой знае какъв стрес бе преживяло това дете. После се обърна към сина си, докато вървяха към изхода:
– Откога заеква така?
– Ами от началото, не разбра въпросът момчето.
– И от какво заеква?
– Страх го е от баща му, отвърна малкият.
– Защо?
– Много ги биел с майка му. И Иво понякога се напишквал. Ти оня ден като му се скара, и той вечерта се напишкал. Ама ми каза да не казвам на никого, той ми го каза само на мен, защото сме приятели.
Бащата потръпна, сякаш някой го бе ударил. Очите му се напълниха със сълзи, после рязко се обърна назад, настигна другото момче, вдигна го, силно го прегърна и го целуна.
– И аз те обичам, моето момче, каза сподавено той. Детето го гледаше с големите си сини очи и не разбираше какво става. Защото неговият баща никога не правеше така.

—————————————————————————
Разказ от сборника "Тиква! Ботаника на чувствата", издаден с финансовата подкрепа на Банка ДСК.